Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

А „главнята азятска“, наричана нежно от мъжа си Алечка, мълчеше, обръщаше към него сияйни очи, леко и сръчно движеше тънки пръсти, разчиствайки занемарената къща.

Докторът, дълго живял на младини в Средна Азия, имаше доста добра представа за особеностите на Изтока. Той знаеше, че и най-образованата азиатска жена, която пише стихове на фарси и арабски, само да мръдне свекърва й вежда, отива да събира оборски тор и да прави кирпич наравно със слугините…

От прозореца на кабинета докторът наблюдаваше как бременната му снаха клечи в градинката, лъска стара тенджера и сърповидните й тънки плешки подскачат под лекия плат на роклята.

„Горкото момиче — мислеше си старецът, — трудно ще свикне.“

Но младата жена бързо се ориентира.

Нито е свекърва, нито е слугиня, прецени тя старата Паша, поразмисли и я класифицира: дойка.

От този миг Паша не изпита повече никакво недоволство от снахата, защото, макар и да не бе познала ролята на старата, грешката се оказа по-точна от истината. Алечка се държеше сърдечно и почтително естествено с Паша.

Колкото до стария доктор, дори само заради белите му коси не смееше да го погледне със смирените си очи. Но освен това докторът й напомняше някак баща й, узбекски учен от старата школа, починал малко преди войната. Оттогава все му търсеха мястото в новия пантеон на съветските узбекски дейци — дали като ориенталист полиглот, дали изследовател и познавач на фолклора, дали лекар, ерудиран познавач на източната медицина.

Самият той в края на живота си беше предпочел богословието и до последните си дни пишеше трактат върху Ал-Исра, нощното пътешествие на Мохамед до Небесния Ерусалим, което също беше сериозна пречка за официалното му посмъртно признание. Но кръстиха улица в покрайнините на столицата на негово име, макар че след няколко години я пренаименуваха… Той беше толкова свободомислещ човек, че даде образование не само на многобройните си синове, но и на дъщерите си. Най-малката не успя да се доизучи, докато баща им беше жив, и завърши само медицинско училище…

Андрей Инокентиевич така и не разбра до смъртта си, настъпила внезапно и леко скоро след раждането на правнучката, колко рафинирана кръв, облагородявана от столетия в най-елитните азиатски медресета, тече във вените на мъничкото жълтолико и жълтокосо момиченце, тържествено докарано със сивия опел кадет от родилния дом „Надежда Крупская“.

Още от пръв поглед детето много смути стария доктор. Момиченцето беше вяло, подпухнало, с ярко изразен епикант, клепачна кожна гънка, характерна за монголоидната раса. Андрей Инокентиевич отбеляза наум ниския тонус, мускулната отпуснатост и пълната липса на хващателен рефлекс.

Дмитрий, който набързо беше завършил висшето си образование след началото на войната, специализира полева хирургия и нищо не разбираше от педиатрия, но също беше разтревожен вътрешно и пропъждаше лошите предчувствия.

Кръстиха момиченцето Людмила, Милочка; Аля, която говореше руски съвсем правилно, я наричаше със смекчено окончание — Миля. Не я изпускаше от ръце и дори нощем все опитваше да я държи до скута си.

Старият доктор умря и отнесе в гроба подозренията си, но докато детето навърши половин годинка, вече и самият Дмитрий беше разбрал със сигурност, че детето е нередовно.

Той откара момиченцето в Института по педиатрия, където академик Клосовски, свързан е покойния доктор чрез корпоративната връзка на отминалите времена, артистично прегледа детето пред възхитените погледи на ординатори и аспиранти. Той обърна нагоре миниатюрната длан, посочи едва забележимата надлъжна бразда, е ловко движение натисна странично скулите, за да се види белезникавото езиче на бебето, и провъзгласи диагнозата, рядкост за онези времена — класически синдром на Даун.

Щом приключи с блестящото си представление, академикът остави момиченцето на студената бяла маса под надзора на старшата медсестра, хвана под ръка объркания баща и го поведе към кабинета си, затрупан с бронзови украшения и мозъчни препарати.

След петминутен разговор Дмитрий разбра, че детето е безнадежден случай, никаква медицина никога не би могла да облекчи участта му и единственото утешение, което ни дарява природата, е анатомичният строеж на носоглътката, при който са неизбежни постоянни простуди, съответни бронхопневмонии и ранна смърт. Общо взето, утеши го академикът, такива деца рядко стигат до пълнолетие.

На връщане непълноценното дете безметежно заспа, красавицата майка с такава горда вглъбеност притискаше към себе си своята скъпоценност, че Дмитрий напрегнато запремисля дали жена му е разбрала най-подробно целия невъобразим ужас на случилото се и не смееше да я попита.