Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Дълбокото мълчание, изпълнено с общи спомени, не се нарушаваше от някоя случайно изтървана дума; за думите бяха отредени други часове и други години. Те завършваха месата и си тръгваха, оставяйки след себе си мирис на мити дъски и проветрени стаи.

На обяда вкъщи Матиас изпиваше неделната половин бутилка водка.

Той три пъти напълни голямата, грубо гравирана сребърна чаша — пасхалната чаша на Бертиния баща, и Берта, която не можеше да му отговори другояче, три пъти въздъхна като крава. След това занесе съдовете в кухнята, изми ги по специален начин — със сапун и нишадър, избърса ги с чиста стара кърпа и те полегнаха на високото съпружеско легло.

— Ох, старо — каза Берта шепнешком, затваряйки очички с големите клепачи.

— Нищо, нищо — промърмори той, като силно и тежко я обърна към себе си с лявата ръка.

Сънуваха най-обикновени неделни сънища, следобедни сънища, най-щастливите осем години, които бяха прекарали тримата, като се почне с онзи незаличим ден, който прекатури целия им живот, когато, изтормозена от лоши мисли, тя отиде с набъбнали гърди и други притеснения на онколог, без да каже на мъжа си. Старата лекарка, сестра на нейна приятелка, я мачка дълго, стиска млечните зърна, зададе й няколко безсрамни медицински въпроса и каза:

— Бременна си, Берта, и бременността е голяма.

Берта седна на стола, без да си сложи сутиена, и заплака, като бърчеше старото си лице. Едрите сълзи се стичаха бързо по сбръчканите бузи, позабавяха се на мустачките и падаха на студени капки върху големите бели гърди с черни чипоноси зърна.

Когато му каза, Матиас я погледна учудено — той отдавна вече знаеше, защото първата му жена четири пъти му беше раждала момиченца, но димът от телата им отдавна вече се беше разнесъл над бледните поля на Полша. Той я разбираше защо мълчи — какво толкова има да се говори, и изобщо не подозираше, че тя самата не знае.

— Аз съм на четирийсет и седем, а ти скоро ще станеш на шестдесет.

Той вдигна рамене и каза нежно:

— Значи ние с тебе — старите глупаци, ще ставаме родители на стари години.

Те дълго не можаха да изберат име на момчето си и до двумесечна възраст му казваха „ингеле“, или „момче“ на еврейски.

— Щеше да е правилно да го наречем Исаак — казваше Матиас.

— Не, никой вече не дава такова име на детето си. Нека, по-добре, да бъде Яков — на баща ми.

— Би могло да бъде Йегуда, нали е червенокос.

— Стига глупости. Няма да го наречем Соломон само защото е наистина много красиво дете.

Нарекоха го Владимир. Той беше Вовочка — мълчалив като Матиас и кротък като Берта. Когато стана на пет години, баща му започна да го учи на каквото бяха го учили на същата възраст. Момчето за три дни научи разкрачените букви, които си приличаха като мравки, а след седмица започна да чете книгата, която баща му чете отляво надясно цял живот. След още един месец той четеше с лекота и руски книги. Берта отиваше в кухнята и в покруса миеше съдовете.

— О, какво момче! Какво момче!

Тя му се възхищаваше, но понякога една студена струйка, подобно на онази, която се откъсва зиме от облепените черчевета и бодва като с игла разгорещената ръка, я жегваше в сърцето.

Тя си миеше съдовете, разбиваше каймак, който на съседките никога не бухваше, печеше сладкиши и правеше пастети. Беше се побъркала малко на тема готварски рецепти и съвсем беше забравила бедната пшенична каша, която се разтичаше по дъното на алуминиевите канчета, разредената супа от млада парлива коприва, брана в задния двор на една порутена къща, където най-напред живееха четирийсет и осем, а в края на войната — осемдесет вечно гладни, болни и мръсни деца. Забравила беше нежно-бодливите синкави глави на момчетата, голо щръкналите им беззащитни уши, тънките ключици и сините вени по шиите на момичетата. Изгарящата й любов към децата изобщо сега се беше фокусирала единствено върху Вовочка.

Тя всеки един ден се наслаждаваше на близостта с рижавото пухкаво момченце, често го пипваше с ръка да се увери, че го има. Къпеше го, той плачеше, а тя с възхищение гледаше несъразмерно големите му стъпала и съкровения малък конус.

Когато той порасна, тя със същото възхищение наблюдаваше детските му игри, които приличаха на истинска и досадна работа — той с часове плетеше килимчета от разноцветни ивици и майсторски ги съединяваше. Матиас, варшавски шивач от парижката школа, работеше в едно закрито ателие и носеше на сина си парцалчета, които после му помагаше да реже на ивици…