Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Продавачът свиваше и бездруго тънките си устни и докопваше под тезгяха още една…

Избираше я, както се избира невеста за единствения син. С трепета на огромна отговорност и със страха от непоправима грешка. Тя не забравяше необяснимата си страст към черно-сивите пъструшки и гледаше да бъде обективна, да не би страстта й да обърка точността на избора. Защото най-достойната избраница би могло да бъде и бяла, и рижавокафява.

Старецът изпитваше към придирчивата купувачка вътрешно раздразнение заедно с нарастващо уважение. Той също разбираше от кокошки — от отлични, хранени само със зърно почтени пасхални кокошки. Разбираше, че възрастната жена ще избере действително най-хубавата и се опитваше да познае коя ще бъде. Познаваше я от много години и знаеше, че не греши.

След дълъг пазарлък избраницата най-накрая биваше определена. Генеле вадеше от заветната чанта нови пари и запазвайки неестественото си положение надолу с главата, царската невеста преминаваше в ръцете на Генеле, която я увиваше в многобройните вестници, след това в чисто бял парцал, после я пъхаше в мрежичката и накрая — в пазарската чанта.

След тези манипулации Генеле заминаваше за Малаховка при колача, изчакваше си реда на опашката от двайсетина съплеменнички пред сайванта в задния двор на една двуетажна солидна къща, предаваше безсловесната жертва в ръцете на дребния дебел евреин с кипа на главата и го чакаше да прочете над кокошката една кратка извинителна молитва и да пусне на воля глупавата й птича душа, обитаваща, както се казва, малкото количество кръв, която продължаващото да тупти сърце изхвърляше на тласъци върху цинковия поднос.

Генеле свързваше сложната вяра на прадедите, многобройните ограничения и забрани, които през хилядолетията бяха загубили рационалния си смисъл, с глупавата чистичка птица, която олицетворяваше пасхалния агнец…

Впрочем на туй място уподобяването свършваше и започваше кулинарната суетня. В опитните й ръце една-единствена кокошка се превръщаше в множество ястия: бульон с кльоцки от маца под название „кнейдлех“, пълнена шийка, кокоши кнедли, пастет от черен дроб и дори аспик. Как успяваше ли? Ами успяваше… Покрай кокошето меню се появяваше и пълнена риба, и някакви варени в мед тестени топчета.

След това тя разпределяше всичко в бурканчета и тенджерки. Което трябваше да е топло, го увиваше. Овързваше всичко, слагаше за уплътнение валячета от вестник, за да не се обърне нещо, и носеше всичко у брат си Наум да празнуват Пасха. Бутилката кагор купуваше брат й.

Два пъти вдовец, той беше непоправим кутсуз. След смъртта на първата си жена, която умря рано, се ожени втори път, за да може втората му жена да отгледа още малките му деца, но тя скоро се разболя от някакъв зловредно-бавен рак и умираше с години, без семейството да види някаква полза от нея, а точно обратното — отнемайки последните сили на Наум за безплодно състрадание. Липсата на късмет се прехвърли и върху децата му, особено върху Григорий, който се роди здрав и читав, но след като го удари ток, започна да страда от слабоумие.

Именно в този бедстващ дом носеше Генеле пасхалните си дарове, та, като изслуша докрай известната история за Изхода от Египет, която Наум прочиташе набързо, да седне спокойно край празничната маса и да се наслади на мъдрия миропорядък, в който е отредено място и на суетната шетня, и на достойната празнична трапеза, и на Единия Бог и пратения от Него Ангел, който обикаля като писмоносец къщите на децата на избрания народ, и на слабоумния Григорий, който се усмихва радостно с цялото си лъснало в кокоша мазнина лице… Същия ден, за който става дума, Генеле с три чанти, пълни с пасхални ястия, излезе от входа на дома си с намерение да отиде при Наум и зави не накъдето трябва. Тя стигна до ъгъла, потърси с очи трамвайната спирка и не я намери. Не можа да познае кръстовището, което, кажи-речи, знаеше от малка.

— Божичко! Как така се намерих в този чужд град! — ужаси се тя и започна бавно да пада, като притискаше здраво към себе си кафявата чанта и не изпускаше от пръсти драгоценните мрежи.

„Бърза помощ“ я докара, както си беше с мрежите и чантата, до Петровские ворота в приемната на бившата Екатерининска болница.

С Генеле се беше случило нещо ужасно: простият, здрав и разумно уреден свят беше загубил вътрешните си връзки и беше станал неузнаваем. Тя виждаше зеленикавопъстрия очен ирис на сведения над нея лекар, блестящата от излишека на кола яка на бялата му престилка, четината, която беше набола по мургавата буза след денонощното дежурство, грапавината на бялата боядисана стена, страничната повърхност на шкафчето за медикаменти и решетката на прозореца, но това бяха единични детайли, които не правеха обща картина.