Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Ирина Михайловна си погледна часовника. Мъжът и вече я чакаше пред паметника на Маяковски.

— Благодаря ти, Броня. Закъснявам, мъжът ми ме чака. Радвам се, че се видяхме.

Бронка я изпрати до вратата.

— Ако ти трябват билети за нещо, мини. Всичко мога да намеря. Благодаря ти. Каква радост само.

Те се разцелуваха. Ирина си тръгна. Не си размениха телефонните номера.

… Пепелявосивата есен си беше същата, денят си беше същият, годината — и тя, но Ирина Михайловна носеше на сърце някаква дълбока и горчива промяна и изобщо не разбираше какво е станало… Нейният собствен живот и животът на родителите й, и животът на дъщеря й изведнъж й се сториха обезценени, обезцветени, макар всичко да беше достойно и правилно: старците в тяхното семейство умираха на преклонна възраст, големите бяха здрави и трудолюбиви, а децата — послушни…

И Ирина си спомни, спомни си Виктор Михайлович, слабия опърпан старец с твърдо бръснато лице, чисти мустаци, светли очи в сбръчкани торбички под очите и черно-сребърния пръстен на пожълтялата ръка…

И нелепа, необуздана, необяснима завист към Бронка се размърда в сърцето й. Впрочем само за миг…

Леля Генеле имаше темперамент на обществен деец, но в живота си не случи на големи задачи и от немай-къде се занимаваше с относително дребни проблеми, като този — да се грижи за чистотата в северозападния ъгъл на доста голямата градинка в двора. Всъщност за нейния мащаб нямаше да е много и цялата градинка, но тя предпочиташе да наглежда по-малък участък, но пък да постигне съвършенство в него. Леля Генеле си падаше много по съвършенството.

Позасъхнеше ли малко калта, тя нагазваше с обуща в локвите, маскирани под останалите след стопилия се сняг боклуци, примъкваше се до позицията си — една още небоядисана пейка до разрушения фонтан — и сядаше да дебне нарушителите.

За голямото пролетно чистене беше още рано и пътечките бяха осеяни с излинели обвивки от бонбони, набъбнали фасове и дребни, използвани на бърза ръка предмети на бездомната любов.

Беше мъртво време още и в градинката рядко се отбиваше някой, но Генеле откриваше сезона си по-рано, като изпреварваше с ден-два първия посетител.

Този път пръв влезе един мъж с чанта, който седна наблизо, запали и хвърли кибритената клечка зад гърба си. Генеле трепна като ловджийско куче и със сладка усмивка се пробва:

— Гражданино, кошчето за боклук е на две крачки, толкова ли е трудно?

Гражданинът не разбра и обърна към нея занесен поглед.

— Извинете, казахте ли нещо?

— Да — като наблягаше на всяка дума, изрече наставнически Генеле, — кошчето е на две крачки от вас, а хвърляте клечката право на земята!

Той се засмя неочаквано, стана, вдигна клечката, която прясна-прясна се белееше между потъмнелите сиви боклуци, и я хвърли в кошчето. Старата жена се обърна разочаровано: дивечът не беше истински. Мъжът допуши цигарата и си тръгна, като хвърли фаса, където трябва.

— Де да беше винаги така — презрително го изпроводи тя, защото беше повече от сигурна, че без надзор той пак ще хвърля където му падне.

След това се приближиха три подпухнали и опърпани гълъба. Изглеждаха замаяни. Генеле извади от пазарската чанта един буркан с накиснат хляб, който събираше по съседите — на нея никога не й изоставаше хляб, — омачка го и го раздели на три равни порции. Обаче глупавите птици нищо не разбираха от справедливост или пък бяха убедени колективисти. Като се бутаха един друг, и тримата се втурнаха към най-близката купчинка и лакомо я изкълваха, без изобщо да забележат останалите две.

Генеле се опита да им обърне внимание върху храната, но както винаги остана неразбрана.

Тя изчака да стане обяд и когато бледото слънце се показа, помъкна криви костеливи крака към къщи. Беше в чудесно настроение — мъртвият сезон беше свършил и тя усещаше прилив на душевни сили. Освен това през следобедните часове изпълняваше основния си жизнен дълг — визитата на роднини. Посещаваше ги по график: сестра си Маруся, племенницата Вера, племенницата Галя, Тамара — внучката на сестра й, и племенникът Виктор бяха в първия цикъл, начело на втория беше брат й Наум, който живееше със сина си Григорий, ерген и малко нещо кутсуз. Следваха племенникът Александър и племенницата Рая. Имаше още две бездетни сестри, Мотя и Нюся, а кръгът роднини се затваряше от Анна Марковна, която беше далечна, но в очите на Генеле достойна за визити родственица.