Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

— Ах, колко се радвам, колко се радвам да те видя — с простодушно многословие повтаряше Бронка. — Но кажи ти как си, как живееш? Какво правиш?

Ирина се усмихна и вдигна рамене — живееше добре.

— Добре съм — каза тя, — дъщеря ми е аспирантка, имам внук, мъжът ми е професор, аз съм преподавател… доцент, работя в институт.

И изведнъж в душата й помръдна сянка на необяснимо недоволство от собствения й живот, на неудобство от пълното и заслужено благополучие. „Ами, глупости — мина й през ум, — какво лошо има, че родителите са ми дали добро образование и са ме осигурили с всичко необходимо в живота, а ние дадохме същото на дъщеря си…“ Тя се върна към снимките и смени темата.

— Хубави снимки… Обичам да гледам снимки…

— Така ли? — странно я погледна Бронка. — Наистина ли обичаш снимки?

Ирина кимна.

Бронка изчезна в съседната стая, там нещо изтрополи, разпиля се, минаха още няколко минути и тя се появи с една доста голяма прашна папка в ръце. Издуха прахта и сложи папката пред Ирина.

— Разгледай тези.

Ирина развърза папката. Отгоре имаше старинна бледокафява фотография голям формат.

Един съвсем млад чернокос студент с малки, наскоро пуснати мустаци седи в едно кресло, отпуснал дясната си ръка върху кръгла масичка, чиято среда — мястото на предполагаема ваза с цветя, е заета от нова фуражка. Смътна усмивка минава по устните, бодро блестят металните копчета на още новия мундир.

Върху гладкия като коприна картон имаше златно факсимиле на подпис и правоъгълен щемпел: Салонъ Теодора Гросицкого, Ново-Ивановский Спускъ. Саратовъ.

— Теодор Гросицки е бил от семейство на заточени поляци, огромен човек, пияница и драка. Но е бил много добър и невероятен майстор-фотограф. Хванал се на бас да мине по ледохода през Волга и не се върнал. Удавил се. Дълго пазехме у нас един негов фотоапарат, но после децата го изпочупиха — каза Бронка с неочаквана интонация на музеен пазител.

На следващата фотография, залепена също на кафеникавосив картон, на фона на тъмен килим на дребни шарки, доближило колене до брадичката и обхванало с ръце малки голи стъпала, облечено в нещо дамско от светла дантела, седи младо момиче, което страхотно прилича на Бронка.

— Красива фотография, нали? Майстор я е правил — усмихна се тя и сложи пред недоумяващата Ирина друга: от овала я гледаше още една Бронка с малка — от времето на непа — шапка с голяма панделка; косата пада тежко на раменете, изразът на лицето издава нега и лукавство. На око старинна фотография.

— Да, да, аз съм — потвърди Бронка. — На петнайсет години.

Тя вече държеше в ръце малка снимка, формат пощенска картичка, на същия красив студент, облечен този път с руска рубашка, чиито горни копчета не бяха закопчани, и младата, но като че ли понапълняла Бронка, защитена от слънцето с широк набран чадър.

— Ето тук — посочи в дъното на снимката тя — е имало беседка и от нея по нанадолнището се е стигало до реката. След дъжд глинените стъпала ставали ужасно хлъзгави и били поставени боядисани в бяло метални перила.

„Какви ги дрънка? Явно, че си приличат много с жената от снимката… и от приликата с нея се е побъркала“ — си обясни Ирина странните й думи.

Появи се още една снимка с познатия вече сюжет: младият студент в креслото, завесата на едри и на дребни гънки, но симетрично в ляво, в също като неговото кресло седи едно тъничко момиче с вдигната нагоре и усукана с широка панделка пухкава коса. Тя гледа към студента, той гледа в обектива. Момичето е същото.

— Странно, че не можеш да ме познаеш! Пак съм аз. А снимката е правена през единайсета година и знам прекрасно какво е станало тогава, и къщата, и улицата, където е снимано…

„Със сигурност е луда — помисли си Ирина. — Какви измишльотини само, дали пък не си ги съчинява ей тъй като децата?“

Бронка позна какво мисли.

— Не, не съм луда. Да ти разкажа ли? — Тя отпусна брадичка в ръце и прекара длани нагоре по лицето. Заприлича на китайка, но не погрозня. — Наистина ли искаш?

Ирина кимна.

— Ти, Ирочка, си единствената, която може още да го помни… Кажи, помниш ли Виктор Петрович Попов?

— Попов ли? Не, не си спомням.

— Старият фотограф — ходеше от време на време да играят шах с дядо ти. Един висок, слаб, приличаше на аристократ. Не го ли помниш?

— Не. При дядо ми идваха най-различни хора. Негови ученици, приятели… А шах играеше обикновено с асистента си, Гречков. Попов не помня да е идвал, не.

— Жалко — въздъхна Бронка. — Впрочем това не е важно вече, снимката е монтаж. И тази — посочи се тя с пръст на снимката с чадъра. — Тук е бил със сестра си. Много обичаше да ме снима. Не беше просто фотограф, а художник, снимаше артисти, правеше снимки за музеите. Преснимаше нещо, лепеше, ретушираше. Веднъж донесе един театрален костюм да ме снима с него. Той, Ирочка, ме мислеше за красавица — разсмя се Бронка с тих глуповат смях. — Правилно си си рекла. Вярно, че съм луда. А като дете — още повече. Живеех като насън. Като в кошмарен сън. Все ми се струваше, че като се събудя, всичко ще е хубаво и както трябва. Макар че нямах представа как трябва. Знаех само, че хората не може да живеят като нас. Да ядат, да спят и да приказват като нас. Все ми се струваше, че това ей сега ще свърши и ще започне друго нещо, същинското. Чаках непрекъснато, всеки миг, да се разпадне и изчезне и да почне новият, правилният живот, а не това безобразие… Не ти е познато това. Имала си бялата покривка и сините чашки-мечтата на майка ми, и може би нямаш представа какво е детска тъга, пък може и душевно разстройство да е било.