Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Докато Симка не завела съквартирантите си на улица Вятска, на гърба на Савеловската гара, където се ходи с трамвай право по Новослободска, и не им показала въпросния апартамент, който имал дори баня с вана, никой не й вярвал.

Отначало момчетата идвали често в стария двор, но после свикнали с новия, пък и старият започнал да се променя: старите постройки, сайвантите за дърва и гълъбарниците се бутали, а наемателите се изнасяли. Видял се краят на малкото, което било останало от провинциална Москва: прашните дворове, въжетата за пране, опънати между старите тополи, и великолепните огради с бамбук и позлатени топки…

Ирина Михайловна, пълна и вече на възраст, жена със сребристо-къдрава коса и сини диамантови пламъчета, които блещукаха от провисналите крайчета на ушите й, си беше направила грешно сметката. В седем трябваше да се срещне с мъжа си, Сергей Иванович, на площад „Маяковски“, но катедреният съвет се отложи, и й се отвори прозорец от два и нещо часа. Да се прибира, не вървеше, тъй като се канеха да ходят на гости в другия край на Москва.

Тя пристигна на площада доста по-рано от уречения час с намерение да се отбие в „Малиш“ и да купи нещо на внука си, но магазинът беше в ремонт и непредвидената пауза — време, което не беше пресметнала и запълнила до минутата, я караше да се помайва в нерешителност. Огледа се безцелно с нови очи и видя неща, които трийсетина години не беше забелязвала: постепенно, малко по малко се беше променил площадът, почти не бяха останали сгради от първите години след войната, когато със Серьожа си правеха срещите на паметника; и хубостта на пепелявосивата есен без ярка светлина, но и без ранни дъждове.

Ирина Михайловна изпадна в неприсъщо за себе си елегично настроение. Прекрасно беше да не бърза за никъде.

Тя си купи без причина букет дребни разноцветни астри, засмя се на жизнерадостната му безвкусица, после се запъти към една будка, където се продаваха билети за филхармонията, и разсеяният й поглед се спря на един голям лист със списък на концертните абонаменти.

Жената от будката беше протегнала шия и разглеждаше Ирина Михайловна с интерес и щом я разгледа, се обади:

— Ира! Ирочка!

Ирина Михайловна погледна жената и сърцето й се сви: лицето й беше толкова скъпо, мъчително познато, все едно научено преди години наизуст, фигурната скобка на челото, тънкото носле, таената преграда на носа, която дели стигащите до слепоочието египетски очи — лице незабравимо и забравено, като сънуван много пъти сън… през детството… през детството… още едно усилие на паметта, още едно гмуркане към забранени дълбини.

— Не ме ли позна? — усмихна се умоляващо жената и една продълговата трапчинка се образува на бузата й. — Наистина ли не ме позна?

— Господи! Бронка! — изуми се Ирина Михайловна, която изреждаше наум най-далечните си роднини по бащина линия.

— Аз съм, Ирочка, аз! Бронка! — Тя толкова се радваше, че Ирина Михайловна чак се смути. А Бронка мигаше и се канеше да плаче. Тя затвори гишето и излезе от будката. — Чакай, чакай, за Бога — припряно рече тя. — Нали не бързаш? — с надежда в гласа попита тя. Когато излезе от будката, се видя, че е дребна и слабичка, каквато беше като малка.

Тя обхвана Ирина, завря глава в нея и вече през сълзи — бързи и леки, говореше на скоропоговорка.

— Ирочка! Ох, Ирочка! Колко се радвам, че се намери! Беше ми единствената приятелка, не съм имала други… Да знаеше само какво значеше за мен, като бяхме малки… Единствената приятелка… Помня, помня как искаше да ти покажа Юрка… И баба ти… ни помагаше… Ирочка, каква радост… — Бронка избърса сълзата от лицето си.

Ирина Михайловна беше обезпокоена: ненадейната среща, лекото вълнение от допира с детството беше попреминало, но ако се съдеше по истеричната нотка, която я караше да бъде нащрек, Бронка не беше много на себе си — така беше според нея — човек сдържан и без предразположение към открити емоции.

— Хайде да идем у нас, съвсем близо е, на три минути оттук — умоляващо предложи Бронка.

Ирина си погледна часовника — имаше два часа незапълнено време.

— Разполагам с около четирийсет минути, разбрахме се с мъжа ми да се срещнем тук — отговори Ирина, а Бронка вече пъхаше в една голяма кожена чанта кочаните с билетите и заключваше будката.

Едва сега Ирина Михайловна забеляза, че Бронка е невероятно младолика и е с костюм от зелена мека кожа, каквито не се продават на всеки ъгъл.

— Да вървим, хайде — подканяше я Бронка и я дърпаше да пресекат улицата. — На две крачки сме. А мама, мама колко ще ти се зарадва… — И тя отново заповтаря, че Ирина била единствената й приятелка от ужасното й, непоносимо детство…