Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

— А майка ти е жива, да не повярваш… че на колко е години? — учуди се Ирина.

— На осемдесет и четири. Прекара инсулт, ходи с бастун и прави скандали. Естествено, не е много добре с паметта, не помни какво е станало вчера… Но миналото го помни много добре. Не по-зле от мен — с оттенък на мъдра тъга каза Бронка.

Влязоха в приличен апартамент в една от хубавите сгради, наричани преди генералски. Щом вратата се хлопна, се чу тътрузене на крака и потропване на бастун. В коридора се показа сбръчканата Симка с възпалено-червен цвят на лицето и кърпа на главата, вързана все на същия фасон — коза с две рогца над чело. Опираше се с две ръце на бастуна, провличаше леко левия крак, а сухото й личице беше изкривено от смъкналата се надолу уста.

— А, ти ли си, помислих, че е Льова — изфъфли Симка.

— Мамо, Льова замина в командировка, в командировка е Льова — почти викна Бронка и каза тихо на Ирина: — Мъжът ми вече втора седмица е в командировка, а тя хич не може да запомни. — И пак викна: — Мамо, виж кой ни е дошъл на гости! Това е Ирочка, внучката на Анна Марковна. Нали помниш Анна Марковна от старата къща?

— Аа — кимна Симка, — Анна Марковна, разбира се, че я помня. Жива ли е, или не?

— Отдавна умря. Вече има двайсет години — отговори Ирина, която почувства странно объркване. — И баба, и дядо, и мама ги няма отдавна.

— Добра жена беше Анна Марковна — каза тя снизходително, като че ли от мнението й зависеше благополучието на покойната. — Много ме уважаваше, много — с гримаса на гордо достойнство изрече с усилие Симка.

Ирина Михайловна изобщо не можа да си спомни как й е бащиното име. Не можа, защото никога не го беше знаела. Никой никога не е знаел бащиното име на Симка — най-малкото по онова време…

Бронка заведе майка си в една отдалечена стая. Ирина се огледа: безлично жилище със стандартни като нейните секции и множество скъпа музикална техника…

— Отивам да сложа чая — каза Бронка. — Бонбоните са „Юбилейни“ — голяма рядкост в наши дни…

Широките ръкави на копринената блузка красиво следваха движенията на тънките Бронкини ръце, докато се мъчеше да свали кутията с бонбони от високата полица. Тя вдигна ръка да поправи фибата в косата си — русата, запазила и досега медния си оттенък коса, и всичките й жестове в очите на Ирина бяха необикновено женствени и красиви. А Бронка си знаеше нейното:

— Ирочка, колко години минаха, Ирочка. Боже мой, колко години…

„Бронка всъщност е красавица“ — прозря неочаквано Ирина. Преди такова нещо и през ум не й минаваше. Беше кльощава, тънкокрака, червенокоса и мрачна.

„Какво разбирахме по онова време от такава красота — помисли си Ирина. — Твърде тънка беше за тогавашния вкус.“

Бронка сложи на масата кобалтовосини чашки с позлата отвътре. Виждани, познати чашки. Неочаквано Ирина видя съвсем ясно как младата Симка седи със синя чашка в ръка пред колосаната белота на семейната им маса и как баба й, склонила настрани глава, слуша припряната й реч: на места неразбираема, изпъстрена с еврейски думи и резки неуместни жестове, и себе си, Ирочка, как седи под позлатената кръгла масичка в единия ъгъл на стаята и гледа странната гостенка през бежовите ресни на покривката, която стига чак до пода.

— Как са твоите момчета? — попита Ирина.

— Добре са, Ирочка. Пораснаха. Не е точно това думата… Сега ще ти ги покажа. — И извади една кутия, а от нея — целофанови пакети с цветни снимки. — Това е Юрочка, живее в Калифорния, ето го. Инженер по електроника, има някакъв голям бизнес. Богат е. Не като у нас, а истински. Това са жена му и трите им деца. Американци. Момичетата са красиви, нали? Внучката Джейн. А това е Мишка. Той е невролог. Там завърши. Юрочка му помогна. Това са моите американци. А това е жената на Миша, китайка. Можеш ли да си представиш: ожени се за китайка. Там, при тях в Америка, всичко се е омесило. Особено в Калифорния.

Ирина гледаше с интерес красивите и здрави хора и неестествено яркия, фалшив на цвят живот, а Бронка взе скромната купчинка черно-бели и продължи:

— А Гришка и Сашка са тук, с нас. Тоест не са с нас. Гришенка живее на Вятска. Разведе се, не му върви нещо, а Саша е в Ленинград. Изпонародиха ни внуци. Имаме две момиченца, Джейн е на Юра и ето тази, Лилечка, е на Саша. А това е дъщерята на Льова от първия му брак. Ей сега ще донеса чая. — Бронка се усмихна и излезе.

Пред Ирина имаше купчинка снимки, които бяха еднакво далече от истинския живот, както и Бронка със сивата й селска кърпа и завитото в тежък памучен юрган бебе, застанала вляво от входа преди почти четирийсет години, с единствената разлика, че снимките са нещо измамно и реално, докато обликът на Бронка от онова време беше истинен, но нереален…