Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Потресена, Ирина я слушаше внимателно и с остра неприязън: не би трябвало малката бивша повлекана, която беше станала за смях и на кокошките, да има толкова сложни чувства, такива дълбоки изживявания. Това разбиваше представите й за живота, които в нейния случай бяха твърди и непоклатими…

— Ах, колко жалко, че не помниш Виктор Петрович — продължаваше Бронка. — Беше ни съсед. Майка ми го помоли да ми помага по математика и в шести клас започнах да ходя при него. Ира, той ми говореше на „вие“! С всички беше на „вие“! Около него, как да ти го обясня, имаше различен живот и той нямаше допир с живота на останалите… Имаше си някаква защита и към всички се отнасяше с уважение, дори и към котката. Ужасната простащина и грубост, нямаш си представа дори каква простащина, не го засягаше. Ходех при него — по алгебра бъкел не разбирах и не исках да разбирам. Исках да седя на неговата маса и там да си остана. В стаята му си като на остров. А колко тъпа бях! Нищо не разбирах, пък какво отвращение имах само към алгебричните буквички. А той невероятно търпелив, и дума няма да каже с раздразнение.

Показа ми веднъж едни снимки — стари семейни снимки, ето тези. И започна да ми разказва. За баща си, за майка си, за Теодор Гросицки, за братовчедките… Господи, какво ми стана тогава! Колко плач изплаках… Виктор Петрович се изплаши, не можеше да разбере: „Какво ви е? Какво ви стана?“ А аз от фотографиите и разказите му бях познала живота, който трябваше… който през цялото време бях чакала… без да знам, че е минал, а не бъдещ, и че изобщо няма отношение към мен, за мен беше непоносимото от нашия апартамент и нашия двор…

Ира, влюбих се. Влюбих се в него, какъвто е на снимките. Ако не бях се влюбила, сигурно щях да се обеся в някой сайвант за дърва, толкова непоносимо беше…

Виктор Петрович и на стари години беше много красив, много. Оттогава не съм виждала такива красиви хора. Сега разбирам, че като млад — нали виждаш на онази снимка — не е бил толкова красив, колкото беше като стар. Но така мисля сега. А тогава беше тъкмо обратното — в него виждах студента с новия мундир. Той беше Бог за мене, Ирочка. Когато разбрах, че го обичам и че няма да обикна никого другиго, защото не никой друг, ами друг такъв няма на света, тъпотата ми премина и станах съобразителна и остра. За възрастта — и моята, и неговата — не съм се замисляла изобщо, но едно ще ти кажа: Виктор Петрович беше тогава — в началото на романа ни, на шестдесет и девет години. А аз нямах и четиринайсет. А какви страсти бяха — Боже опази! Южна кръв, гореща… А и кръвта на Виктор Петрович не е каква да е — майка му е грузинка, грузинска княгиня.

Отначалото изнемогвах от страдание.

На него и през ум не му минаваше. Отивам аз веднъж да учим по алгебра и гледам при него една дама с розов костюм, с пудра… негова позната. Помоли ме да мина утре, а аз до утрото не можах да мигна. Ужасна ревност изпитвах. Цяла нощ не спах и нея нощ се зарекох да го съблазня. Разбира се, не с тези думи, сега казвам така, а тогава в душата ми вреше и кипеше. Нищо не можех да му кажа. Пък и тогава почти не говорех. А да пиша ми се струваше още по-ужасно. А и какво да пиша? Тръгнах посред нощ само по нощница, боса. Майка ми спеше като заклана, а аз — по тъмния коридор, треперя цялата от страх, но не от тъмното, а от мен самата… И го победих, Ирочка. Не беше лесно. Трябва да му се признае, че се съпротивляваше.

Бронка се усмихна. Ирина поклати глава и каза тихо:

— Не мога да си представя. Като в роман…

— Той много ме обичаше, Ира — въздъхна Бронка. — Много. Ако се беше разбрало, щеше да иде в затвора за развращаване. Макар че би трябвало аз да ида, защото аз го измамих. Е, разбира се, по-скоро щях да се обеся, отколкото да кажа на някого. Пазех го. Никой не се сещаше за него. Макар с децата да прекарвахме доста време при него. А когато се роди Юрочка, излизам, заставам пред неговия прозорец, а той седи в креслото и ни гледа през пердето…

Ирина седеше със синя чашка в ръка, върху златния й кант беше останала малинова следа от червило. Тя слушаше Бронка като насън.

— Младите мъже не могат да обичат така. Изобщо сегашните мъже. Разбрах го по-късно. Много години трябваше да минат след смъртта му, докато погледна мъж. А и нямаше кога, както знаеш. Виктор Петрович умираше три дни. Умря от пневмония. Трудно му беше. Задушаваше се. Не се отделях от него. Отвори очи и каза: „Душо моя, благодаря ти. Господи, благодаря“. И това беше… А майка ми, нали е много досетлива, веднага разбрала, че съм хвърлила око на стаята му. И докато той умираше, не ми пречеше, дори не влизаше в стаята. Пазеше децата да не влизат, той малко преди края помоли да ги извикат. Сашенка беше само на два месеца… Такива работи, Ирочка. Тайната, заради която преди трийсетина години бях готова да умра, днес не струва пукната пара. И никого не интересува. Отдавна никой не ще да знае кой е бащата на децата ми. Дори мама…