Тъй като роднините бяха доста, Генеле случваше да иде в една и съща къща обикновено не преди да мине месец. Всички се бяха примирили с това, защото разбираха, че тя изпълнява функциите на един вид спойка, която крепи семейството да не се разпадне докрай.
Дребна, спретната, с побеляла къдрава коса, тя влизаше в къщата и произнасяше фраза, която отпърво минаваше за комплимент, нещо от рода на:
— Маруся, миналия път изглеждаше прекрасно…
Беше гений по тази част: никога и никому не беше казала нещо неприятно, само комплименти правеше, но всичките бяха малко… бамбашка.
— Ах, да знаете какъв син има Шура! Пълен отличник, от горе до долу само шестици! Ама нали разбирате сега какво е равнището в училище?
— Ах, Галя! Колко вкусен пирог! А да знаеш само какъв пирог прави Рая, направо пръстите да си оближеш! — възкликваше тя, като дояждаше пирога, който тъкмо Галя беше правила.
Тя влизаше отрупана с малки пазарски чанти, а под лявата си мишница стискаше здраво голяма дамска чанта, с която не се разделяше никога. Именно заради нея си беше спечелила прякора Чантата.
Чантата била донесена от Швейцария още преди Първата световна война от една заможна леля, която следвала в Цюрих зъболечение. Чантата най-напред била кафява, тъмнокафява с богат лилав оттенък и копринен блясък. С годините започнала да потъмнява и станала почти черна, но по едно време започнала да побелява заедно със стопанката си, докато накрая не добила неописуемо изискан жълтеникавосив цвят. Чантата на няколко пъти излизала на мода и от мода. На гърба си имаше дълбок разрез, зашит от старателната ръка на стопанката — веднъж, през четирийсет и четвърта година, пострадала от бандитско нападение с нож. На закопчалката се виеха растително и вяло линиите на умиращия модерн и тънките възлести пръсти на стопанката тъй естествено се вплитаха в плетеницата му, че изхабената кожа на двете все едно че произхождаше от един и същи измрял животински вид.
Генеле никога не отваряше драгоценната си чанта пред хора, но от многобройните пазарски вадеше по някой самоделен армаган — зеле по провансалски, което готвеше по една неописуема рецепта със седемнайсет съставки, между които и някои странни неща: корени от магданоз, стафиди и лимонова кора.
Някои от роднините смятаха, че знаменитото зеле си е чиста отрова, но на никой и през ум не му минаваше да не приеме даровете й, които тя поднасяше с тайнствен и развълнуван вид.
Всички знаеха, че парите от пенсията на Генеле са смехотворно мизерна сума, но тя никога не се оплакваше от недоимък, напротив, държеше се с достойнството на богата роднина. Тя даваше наставления на племенничките, а впоследствие и на дъщерите им, как да въртят домакинството, като се имаше за корифей в този висок жанр.
— Трябва да се купува по малко, но от най-хубавото — учеше тя неразумните си племеннички и веднъж даде на любимката си, Галя, незабравим урок как се пазарува.
Една неделя Генеле я завела на Тишинския пазар, горе-долу един час преди търговията да спре и пазарът да затвори.
— Първата ти работа е да обиколиш навсякъде и хубавичко да огледаш всичко. Запомни си чия стока е най-хубавата. На втория кръг вече знаеш, къде е най-хубавото, и сега те интересува цената. Чак на третия път купуваш и така никога няма да сбъркаш.
Генеле кръстосвала пазара с пламнал поглед, взирала се в стоката и я ругаела, хвалела времето, пожелала на една дебела украинка, която бързала да хване влака, да е жива и здрава, успяла да обиди един меланхоличен азиатец с дълго лице, като му рекла, че е „луд по цялата глава“; ръкомахала, подръпвала магданоза, обяснявала на Галя покрай другото, че трябва да избира моркови само със заоблено връхче, мачкала спаружените патладжани, душела с остър нос „пъпчивите“, както ги наричаше, кисели краставички и недоволствала от саламурата, разтривала между палец и показалец капка мед и шепнела на Галя:
— Чистият мед попива целият, ако има остатък, значи не е чист!
От една простодушна бабичка от Подмосковието купила моркови, цвекло и две глави ряпа за половината от вече намалената цена и на туй отгоре взела и последната крива тиквичка, която пъхнала в чантата си, смятайки я за законна комисиона за покупките, които плащала Галя.
— Трябват ми сто и петдесет грама — настоявала тя пред продавачката, която не била свикнала да работи с толкова малки количества и й свалила от ножа върху везните един тънък пласт слоеста извара, която тежала почти триста.
Читать дальше