Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Генеле искаше да завърши мисълта, която все й се изплъзваше, мъчеше се да я предаде с думи, но не можеше. Остана й само чувството, че е малка и се е объркала, загубила се е и трябва да бърза за някъде по много важна работа. Чантите й бяха отнети и тя все мърдаше пръстите на лявата си ръка, тъй като имаше усещането, че в ръката й нещо липсва.

Обидена и ограбена, малката Генеле лежеше на тясната кушетка в мъчително недоумение. Не чуваше въпросите, които й се задаваха. Една възрастна медицинска сестра отвори кафявата й чанта и прекара в нея ръка с дълги пръсти. Погледът на Генеле падна върху чантата и тя заплака с бавни сълзи.

Медицинската сестра извади от чантата една увита в тъмна хартия кутийка с крем, връзка малки ключове и овехтелия й паспорт. Генеле беше опозната.

Настаниха я в един бокс в неврологията. Тревогата й растеше непрекъснато. Горката Генеле не познаваше нищо, сякаш изведнъж беше забравила целия си живот. Когато болногледачката й донесе чаша вода, тя не можа да си спомни веднага как се гълта. Напълни си устата с вода и мъчително замря. Опитната болногледачка я потупа по гърлото и тя преглътна.

В ординаторската стая двама лекари обсъждаха кой точно дял на мозъка е поразен. Единият смяташе, че има стволов кръвоизлив, другият — че изобщо няма кръвоизлив, а е получила силен съдов спазъм и нарушение на мозъчното кръвообращение.

Докато младите лекари обсъждаха медицинския казус, главата на Генеле се поизбистри, мъчителната прескочи-кобила от несвързани вътрешни и външни картинки се позабави и изплува един-единствен образ заедно със свързаната с него дума. Тя беше чанта. Не чанта изобщо, а кафявата. Тя рече доста силно:

— Чанта! Чанта!

Очите й гледаха умоляващо.

— Казвах ли ви аз, че е спазъм — каза единият от лекарите, — съхранена е речта!

Тя до дълбока нощ повтаряше единствената дума, която й беше останала. Опитваше се да скочи, да избяга, дърпаше се и се мяташе. За да не падне от леглото и да не се пребие, я вързаха с мрежа.

А чантата като че ли вече беше в ръцете й, тя не искаше да я дава и непрекъснато викаше: чанта! чанта!

Знаеше, че колкото по-силно вика, толкова повече й принадлежи кожената вехтория с лъкатушеща плетеница на роговата закопчалка.

А един ласкав и печален глас на някой от познатите й казваше:

— Недей така, недей!

Но Генеле не се предаде до края. Умря си със сгърчена лява ръка и подвити пръсти, които стискаха невидимата закопчалка.

На другата сутрин опечалените племеннички Галя и Рая и старият Наум, който беше по широки къси панталони, получиха в болницата нещата й по опис. Галя взе кафявата чанта с отделно описана дребна сума пари, които са били в нея, Наум — стигналата със закъснение до него пасхална гощавка.

По-късно, когато вкъщи отвореше пакетите, той щеше да открие в термоса още неизстиналия бульон, а останалата храна, приготвена от ръцете на Генеле, щеше да бъде сложена на масата за помен и тази последна трапеза щеше да бъде грубо нарушение на еврейския обичай, защото след погребение на близък човек редът от край време е бил да се пази строг пост, а не да се преяжда.

Рая тръгна по разни скръбни учреждения да оформя документите, а Галя отиде на гробищата във Востряково да разбере какви документи са необходими, за да положат покойната Генеле до сестрите, братята и родителите й.

Вечерта племенничката Галя отиде при Наум. Рая беше вече там. У Наум светеше малката лампичка, която той палеше за годишнината от смъртта на близките. Те седнаха край паянтовата маса. Григорий с радостна усмивка отиде да сложи чая. Наум го изчака да излезе и каза тържествено на племенничките, но се обръщаше предимно към умната и малко педантична Галя:

— Дъщери мои! Генеле умря. Без да се мъчи. Лека й пръст. Идете в дома й, докато съседите не са я обрали и домуправата не е запечатала стаята, и търсете хубавичко.

— Какво да търсим, чичо Наум? — учудено попита Рая.

— Първо, завещание… — Рая вдигна рамене, но Наум строго продължи: — А второ, диамантените обици на баба отидоха у нашата Генеле… ей такива диаманти бяха! — Той събра палец и показалец и се образува пръстен, голям колкото да мине орех.

— Какви диаманти, чичо Наум, да не бълнувате? — изуми се Галя. — Винаги сте били бедни!

— Така излезе. Имаше обици. С испанско фасетиране. Диаманти — един път! — И Наум целуна върховете на пръстите си. — И да живее така! Баба, като умираше, я гледаше Генеле. А тя беше хитро момиче, тя ги е прибрала. Когато сестрите я питаха, каза: „Не знам нищо! Знам само, че аз се грижех за баба, аз я хранех, аз я перях. А къде са диамантите — не знам!“ Нали ме разбирате? — настояваше Наум. — Ровете в бельото, в чорапите, на местата, където жените крият, знам ли…