Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Галя погледна мрачно тъмния прозорец и стана.

— Тръгвам, чичо Наум. Саша е в командировка, оставила съм децата сами…

И си тръгна.

Галя до късно вечерта върши точно, механично и без да се замисля женската работа в къщи, която няма свършване.

След това седна, взе чантата на старата Генеле и я погледна с тъга. Отвори я. Вътре имаше няколко стари рецепти, връзка малки ключове и една завита в пергамент кутийка от крем. Тя разгъна пергамента. Кутийката беше пълна с нещо като вазелин, който се беше окислил отгоре.

— Горкичката Генеле! — каза Галя съчувствено, като изтърси върху един вестник каквото имаше в старата чанта. — Какво ли мога да направя за нея сега? Нищо…

И неочаквано се сети. Прибра залежалите се боклуци на място в чантата.

Тя знаеше как да достави удоволствие на Генеле: на погребението щеше скришом да сложи чантата в ковчега…

Така и стана: разнесе се лекият дим над комина на Донския крематориум и по небесната пътечка тръгна със суетливата си походка прозирната вехта Генеле, стискайки отляво сянката на чантата, в която за вечни времена се пазеха сенките на диамантите, които беше опазила от власти и роднини…

Берта и Матиас ходеха при сина си всяка неделя. Берта правеше сандвичи, пълнеше термоса с чай и старателно овързваше с книжен канап метличката от брезови клонки. За всеки случай вземаше и един буркан и пъхаше всичко в една кърпена от Матиас чанта. Той й подаваше палтото или пък шлифера, или жакета и тръгваха да купуват цветя на пазара. След това дълго чакаха на спирката да мине някой трамвай.

С възрастта Матиас ставаше все по-нисък и набит и все повече започваше да прилича на шкаф от червено дърво; тъмнорозовото му лице и кафеникавите лунички по ръцете издаваха червенокосия в него. С Берта някога трябва да са били на един бой, но сега тя стърчеше над него с половин глава. За разлика от мъжа си с възрастта тя не погрозняваше повече. Макар да се бяха посгъстили, големите рехави мустачки, които на младини я разваляха, на остарялото лице много-много не личаха.

Трамваят, където в зависимост от сезона беше или горещо, или студено, но винаги задушно, дълго ги кандилка. Седяха като вцепенени — място им се отстъпваше винаги. Но то им се отстъпваше още от времето, когато се ожениха.

Пътят, без да оставя място за съмнение, ги отвеждаше до една тухлена ограда, прекарваше ги под арката и ги оставяше на една спретната тъжна пътечка, от двете страни на която сред зеленина или сняг, или влажна нежна мъгла ги посрещаха стари познайници: Исак Бенционович Галперин с яркосини очички, малиноворозови бузи и синееща се плешивина; съпругата му — Фаина Лвовна, пресметлива жена с яко стиснати уста и треперещи ръце; полковникът от инженерните войски Иван Митрофанович Семерко, с широки като на Иля Муромец рамене; който прекрасно свири на китара и пее и е толкова млад, горкият; след него поизтъркалите се дядо и баба на Боренка Медников — на две години и два месеца; недотам симпатичното семейство Крафт: едри, тромави и белотели, известяващи за себе си с претенциозно стройни готически букви; необикновено сърдечните старци Рабинович, чиито имена се римуваха — Хая Рафаиловна и Хаим Габриилович, винаги прегърнати, с пооредяла на старини побеляла коса, сухи, леки, почти празнични, възнесли се едновременно, оставяйки свидетелите на видяното да се чудят и маят…

След завоя пътечката се стесняваше и ги отвеждаше право при сина им. Вовочка Леви — на седем години и четири месеца, ги посрещаше с избрана преди много години специално за случая усмивка, която повдигаше горната устна и оголваше редицата квадратни, нестигнали пълния си размер зъби, между които се тъмнееше мястото на един току-що паднал.

За отмъщение, че не са били избрани да го представят, останалите изрази на широкото му мило лице се бяха мернали и изчезнали незабелязано, за да оставят една-единствена усмивка от неизброимото множество мимически движения.

Берта вадеше пакета с метличката, развързваше го и сгъваше на четири вестника, в който беше завита; Матиас сваляше с метличката прахта или снега от непретенциозно зелената пейка. Берта постилаше сгънатия вестник и сядаше. Почиваха си малко и след това започваха да подреждат, без да си дават зор, но чевръсто и бързо като добри стопани.

Берта застилаше правоъгълната масичка е книжна салфетка, наливаше чай в хлъзгавите пластмасови капачки и редеше един върху друг абсолютно еднаквите пресни сандвичи. Това беше ежеседмичният им семеен обяд, който за толкова години беше станал сърцевина на обреда, който започваше с опаковането на метличката и завършваше със завинтването на капачката от празния термос.