Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Дълбоко в себе си Берта се стесняваше от прекомерната си любов и дори я намираше за малко греховна. Без да е склонна към самоанализ, тя не докарваше усещанията си до онзи праг, когато трябва да се формулират словесно, и живееше, като вътрешно избягваше това.

Матиас се прибираше от работа, вечеряше и сядаше на дивана. Вовочка се настаняваше до него като пирожок, печен от тестото, останало след големия рижав пирог. Те четяха, приказваха си, а Берта суеверно отиваше да мие блестящите си съдове…

Насън тя влизаше в миналото като в съседна стая, движеше се из него с лекота и дишаше щастливо един въздух със сина си. Мъжът й, Матиас, с мустаци сталинска кройка, присъстваше мълчаливо като главен детайл на декора. Сънищата приличаха на много пъти гледан спектакъл с наркотично обаяние, който траеше дълго и винаги свършваше четвърт час преди Берта да внесе на опънати ръце от двора Вовочка — бледен, с прясна драскотина по бузата, следа от усилията му сутринта над самолетния модел, който беше изместил майсторски плетените килимчета. Яката на раираната риза беше разкопчана и на оголената шия, която изглеждаше по-дълга заради отметнатата назад глава, не пулсираше нито една жилка.

Всичко стана за миг и напомняше лош плакат: една голяма червено-синя топка внезапно тупна насред пътя, след нея като изстреляно от прашка изскочи едно момченце, чу се как изскърцаха спирачките на едва ли не единствената кола, която тази неделна сутрин мина по улицата. Успяла да пресече пътя на камиона и загубила всякакъв интерес към движението, топката още продължаваше ленивото си движение, а разперило ръце, момченцето лежеше по гръб в последна неподвижност още съвсем здраво, с прясна, непроляла се кръв, която още не беше спряла движението си във върховете на пръстите, но необратимо мъртва вече.

Матиас стоеше пред малкото стенно огледало с насапунисани бузи и вирната брадичка, и вдигнал в дясната си ръка тежко острие се опитваше да стигне до трудното за бръснене място на врата си.

…Старците се събудиха около шест. Берта пъхна съсухрени сиви крака в кожените пантофи и отиде да сложи вода за чая. Те седяха на кръглата маса, покрита с колосана, твърда като шперплат покривка. Насред масата беше изваденият от бюфета поднос с домашни медени курабии. Зад гърба на Матиас в ъгъла имаше детско столче, върху което от петнайсет години висеше малкото кафяво яке, което той собственоръчно беше преправил от собственото си сако. Лявото рамо, което гледаше към прозореца, беше поизгоряло, но на електрическа светлина това сега не личеше.

— Ами хайде, раздавай — каза Берта и се пресегна към очилата. Матиас разбърка картите.

В архаичния крайградски московски живот — многоклетъчен, лъкатушен, с гравитационни центрове от рода на заледените водни помпи и складовете за дърва — не съществуваше семейна тайна. Нямаше дори обикновен личен живот, защото всяка кръпка по долните гащи, проснати на общите въжета, се знаеше от всекиго и от всички.

Чуваемостта, виждаемостта и физическата натрапливост на съседните животи бяха непрестанни и неизбежни, та възможността за оцеляване се крепеше единствено на факта, че гръмотевиците на скандала отдясно се компенсираха от пиянския весел акордеон вляво.

В дъното на огромния разхвърлян двор, разпарчосан от тарабите на барачките за дърва и оградените терени, залепено за огнезащитната стена, се извисяваше крилото на прилична предреволюционна постройка с наченки на архитектурен замисъл, скътана зад условна прозирна ограда. Към пристройката имаше малка градина. В пристройката живееше стар лекар.

Веднъж посред бял ден в края на май четирийсет и шеста, когато всички, на които беше писано да се върнат, вече се бяха върнали, в двора влезе опел кадет и спря пред портата на докторовата градина. Още преди децата да се струпат около трофейния автомобил, вратата се отвори и от колата слезе майор — военен медик, толкова изряден, белозъб, русо-руски, сякаш току-що беше скочил от плаката с обгорелия на слънцето воин освободител.

Той заобиколи изгърбеното возило, отвори другата врата — и бавно-бавно, тегаво като разтичащо се по масата сладко от колата слезе много млада жена, невероятна източна красавица с лъскава мощна коса, която с тежестта си опъваше назад изящната й главица.

Над саксиите в разнокалибрените прозорци се появиха бабешки лица, съседките бързо изпълниха двора и над хаотичните постройки увисна висок ликуващ женски вик: „Дима! Дима докторският се върна!“