Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

— Защо ми е толкова, трябват ми сто и петдесет! Не мога ли да си взема колкото ми трябва, а? — не мирясвала тя, докато флегматичната продавачка завивала в бяла хартия изварата и презрително мърморела:

— От мен да мине, няма да обеднея.

А Генеле гледала победоносно Галя и й обяснявала шепнешком:

— Сега разбираш ли какъв е номерът? Трябва да се мисли! Да се мисли! Като я гледах как се помайва, от мързел нямаше да го върне. Пък и изобщо не може да премери точно сто и петдесет грама, винаги излиза повече!

От нерви по бледото лице на Галя избили червени петна, тя умолявала да си вървят, но Генеле била като обсебена. Тя искала да покаже таланта си в пълния му блясък и кандърдисвала продавачката от пазарната кулинария да й отбие петдесет копейки от цената на държавния гулаш…

Галя цял живот си спомняше с ужас този поход и разказваше за него на дъщерите си. Репликите на леля й от онзи пазарен ден се превърнаха в дежурни семейни шеги. Станеше ли дума за морков, някой от домочадците задължително питаше: „Със заоблено ли връхче?“, краставичките биваха „пъпчиви“ или „абсолютно не пъпчиви“…

Но Генеле живееше в дълбока мизерия. Впрочем, ако някой й беше намекнал за това, щеше да я учуди. Защото тя живееше така, както искаше. Сред множеството хора, които живеят в принуда, обвързани от най-различни връзки, тя беше така независимо самотна, че разглеждаше роднинските си визити като дан на хората, които имат нужда от общуване с нея, от съветите и наставленията й.

Бедността й имаше монашески-радостен оттенък, чистотата в дългата й единайсетметрова стая беше празнична и дори предизвикателна: толкова твърдо стърчеше бялата колосана салфетка на малката масичка с лъснати с восък крачета, медицински се стелеше бялата завивка, толкова официално приветливи бяха суровите калъфи на двата бели стола…

В гордата си нищета тя спазваше безусловно главния си принцип: да купува само най-хубавото. Затова не я мързеше да ходи през ден във филиповската хлебарница да си купи най-хубавия на света кравай, който й стигаше за два дни. Отбиваше се след това в Елисеевския магазин за сто грама швейцарско сирене. Колкото до сиренето, тя подозираше, че се намира и по-добро. Но тук, в Русия, най-хубавото беше швейцарското от Елисеевския.

Другата й храна бяха кашите от елда и пшеница, за които казваше скромно, че никой не ги готви по-добре от нея. Това изглежда да беше вярно. Тя застройваше кашите си с олио от пазара и на обяд изяждаше по четвъртинка ябълка или лук, или пък малък морков със заоблено връхче.

Веднъж годишно, на Пасха, купуваше кокошка. Именно кокошката беше същинската Пасха. В деня, когато щеше да я купува, ставаше преди още да се е развиделило и дълго и старателно се стягаше: пъхаше в една здрава копринена мрежа черно пресукано въженце и връзка вестници и в пет сутринта излизаше от къщи. От Покровка до Цветной булевард вземаше първия трамвай и пристигаше двайсетина минути преди Централният пазар да отвори. Чакаше дълго — понякога и по два часа — „своя“ продавач, едноок кестеняв евреин, който си вадеше хляба с редкия по наше време занаят — търгуваше с жива кудкудякаща стока. Явно и той като Генеле живееше според собствените си претенциозни закони. Например не обичаше да вади повече от една кокошка на тезгяха. Генеле, която се подчиняваше на собствените закони, не можеше да купи кокошка, пък било тя най-великолепната, без да опипа най-подробно всички останали.

Тя чакаше, докато старецът не отпори, без да бърза, дебелия сив парцал, с който беше зашита голямата кръгла кошница, докато, без да гледа, не пъхне ръка и не измъкне за вързаните крака първата кокошка. Генеле опираше лакет на тезгяха и казваше равнодушно с глас на случаен минувач:

— Аа, довтаса най-после, не артиса… Това какво е, да не би кокошка?

Едноокият не я удостояваше с отговор.

Генеле стисваше по-яко под лявата мишница антиквариата си чанта и се залавяше с кокошката. Манипулациите й наподобяваха най-вече обстоен медицински преглед. Тя заничаше в спрелите очи на кокошката, отваряше човката, оглеждаше гърлото, опипваше гърдите и задницата. Разперваше крилата, все едно минаваше с рентгенов поглед през птичата й душа. След това я поместваше небрежно встрани.

— Е, това ли е всичко, което имаш? — пренебрежително питаше тя.

Едноокият мълчаливо пъхаше ръка в кошницата и вадеше следващата…

— Какви ми ги показваш? Да я махаш веднага! — сърдеше се Генеле.