Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Бронка доизносила бременността си, без да напуска килера, но когато детето се родило, започнала да го извежда, все едно нищо не се е случило. Тя влизала в цветната градинка вляво от входа с детето на ръце и разходката й траела точно час и половина.

На първо време момчетата от двора се опитвали да й кажат какво им е отношението към станалото, правели й най-различни предложения, свързани с посещение на тавана или сайванта, но Бронка вдигала прозрачните си очи, безсрамно и снизходително се усмихвала и никога не ги удостоявала с отговор. Тя и преди била мълчалива, необщителна и независима по свой начин, но сега и с майка си почти не приказвала.

За Симка това било един тормоз повече. Тя дълго се опитвала да измъкне от Бронка кой я е ощастливил с потомство. В душата си се залъгвала с облекчителната версия за изнасилване. Но Бронка мълчала като камък, без да показва ни най-малко смущение. Това докарвало Симка до бяс, но слабоумното спокойствие на Бронка било непоколебимо. Може да се каже дори, че изглеждала щастлива.

Раждането на детето заедно с неразкритата тайна на бащинството ни най-малко не накърнило Симкиното славолюбие. Мургавото и сивооко момченце, което нарекли Юрочка, не се било метнало на тях и възхитена от правилната му миловидност, Симка все се вглеждала в чертите му с надеждата да открие прилика. С кого ли? Не се знаело…

Поведението на Бронка както преди, така и след раждането, било безукорно. Тя и преди не се усуквала по входовете и таваните, не ходела по гълъбарниците при отраканите момци с шапки, обърнати с козирката назад, а откакто се родило детето, профучавала с балетната си походка до магазина, когато майка й я пратела за нещо, и направо хуквала към къщи, страхувайки се да остави бебето дори за минутка, без да й е под око. Вечер обикновено седяла в своето ъгълче на кревата и ако не кърмела сина си, просто му се радвала.

Изпълнена понякога с нелепо съчувствие към самотата на дъщеря си, Симка я карала да излиза: да беше отишла някъде на гости или при приятелките. Но Бронка вдигала рамене и отказвала. Момичетата от училище, с които доскоро ходела в седми клас, се кокорели отдалече ужасени, без всякакво желание да поддържат отношения с нея. Само смелата Ира се приближила веднъж, докато Бронка разхождала детето, и я помолила да го погледне. Бронка отгърнала пелената от лицето на сина си и бившата й съученичка се възхитила:

— На това му се казва хубаво бебе!

И си тръгнала объркана, че въпреки факта на ужасяващо срамното събитие детето е много симпатично, а Бронка вече принадлежи на свят, по-сериозен от света на теоремата за подобие на триъгълниците, изборите в учкома и прескока на кожена коза. Като се има предвид общата разюзданост на времето, за четиринайсетте си години Ира не била глупаво момиче, макар да „не виждала за какво“ да си другарува с Бронка.

Към момента, когато момченцето Юрочка проходило и започнало да чурулика „баба“ и „мама“, се забелязало, че Бронка пак е в напреднала бременност. Този път Симка не вдигала скандали, а предприела строго разследване. Унизила се дотам да разпитва Мария Василиевна дали при Бронка не ходи някой, докато тя, Симка, е на работа. На едно кухненско събрание съседките обсъдили всестранно и осъдили Бронкиното поведение, но все пак признали единодушно, че Бронка не си води мъже. Най-малкото никой не я бил хванал. Освен това тя толкова спокойно и скромно, с такова смирение и безразличие слушала да я наричат всякаква, както й се падало, че съседите загубили интерес към нея. Малко я съжалявали дори.

Така или иначе — родило се и второ, досущ като първото момче. И то черничко, мургаво, със сиви кръгли очи. Вместо да си скубе косата, Бронка била съвсем щастлива, играела си с децата като млада котка с котенцата, кърмела малкия, не отказвала и на големия понякога. Той бил умничък и като изсучел докрай млякото, което оставало след малкия му брат, казвал „благодаря“.

Още с раждането на малкия, Юрочка се изпълнил с нежност към него, която не намалявала с годините. Децата били засмени, галени, съседите ги обичали и глезели кой с каквото може, оплаквайки Симка и глупавата Бронка. Един ще им даде пирожок, друг — сладкиш…

Виктор Петрович Попов, стар пенсиониран фотограф, чиято осемнайсетметрова стая била най-голямата в апартамента, живеел сам и понякога ги пускал да си играят у него. Те сядали на пода върху червения килим на дребни шарки, а той им изрязвал от черна хартия диви животни и велосипеди…