Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Накрая Анна Марковна се сети, че Ася няма защо да знае всичко това. Но Ася с наслаждение седеше на черния дъбов стол, подпряла боядисана буза с ръка, усмихваше се щастливо, примигаше нетърпеливо и търсеше пролука в думите на Анна Марковна, за да каже:

— Анечка, ами нека живеят при мен!

— При теб? Как не! — взе думите й насериозно тя, като си представи дългата Асина стая на „Пятницкая“ в дъното на едно разклонение на коридора, което водеше към кухнята. Да беше поне жилище като жилище, ами то битпазар. От всички стени стърчат различни на големина пирони: тук — мъжко сако, там — блузка, на третия — пощенска картичка или снопче трева. Невероятна миризма — същинска лудница; и освен това навсякъде са пръснати връзки вестници, към които Ася имаше необяснима страст…

Анна Марковна се засмя: хубава работа! как можа за миг дори да допусне такова нещо? В отговор и Ася се засмя послушно, но след това попита:

— А защо не? Аз и параван имам. Щях да им приготвям закуската. Нека дойдат.

Анна Марковна махна с ръка.

— Както и да е, да се оправят сами. Ирочка в края на краищата си има родители. Да помислят поне веднъж в живота, защото той е свикнал — родителите неусетно се сведоха до зетя, когото семейството много-много не обичаше — цял живот на готово… Хайде да пийнем чай, Ася — предложи Анна Марковна и викна през отворената врата: — Нина, сложи, моля те, чайника!.. Какво ново при теб, Ася? — попита учтиво и незаинтересувано тя.

— Ами вчера бях у Берта. Иска да купува палто на Матиас, но той се дърпа. Рая от Ленинград им е на гости. Показваше снимки на внучките си.

— На колко години са? — заинтересува се Анна Марковна.

— Едната е съвсем голяма, мома за женене, а другата около дванайсет.

— Ти да видиш! Че кога успяха да пораснат?

Така предъвкваха несъществени неща: Анна Марковна снизходително, с чувството, че изпълнява роднинския си дълг, Ася — простосърдечно и усърдно.

Влезе с чайника и го сложи върху една поставка домашната прислужничка Нина — красавица с трайно навита коса, хваната с две фиби на слепоочието, която падаше като метла на раменете.

По-нататък разговорът на дамите премина на френски, което винаги предизвикваше тихия гняв на Нина. Тя беше сигурна, че стопанката говори против нея на еврейски.

— Новата ни домашна прислужничка. Много добро момиче. Дусина племенница, от едно и също село са. Дуся се омъжи и ни я прати подарък — засмя се Анна Марковна.

— Много е красива — гледаше я Ася с възхищение.

— Да — гордо отговори Анна Марковна, — истинска руска красавица.

Анна Марковна имаше лека ръка и уреждаше живота на домашните си прислужнички, до едни девойчета от село. Те учеха във вечерна гимназия, където тя непременно ги записваше, караха курсове, след това се омъжваха и по празниците й ходеха на гости с мъжете и децата си.

Пиха чая в скъпи тъмносини чаши. В розови чинийки от такова странно стъкло, че изглеждаха очукани, Анна Марковна сложи зелено сладко от цариградско грозде, варено по една рядка рецепта, която тя смяташе за своя запазена марка.

— Колко ти е красиво сладкото! — възхити се Ася.

— А помниш ли часовете ни по домакинство?

— Разбира се, самата Лидия Григориевна Салова ги водеше. Аз бях най-зле от всички — с парадоксална гордост я подкрепи Ася.

— Помниш ли как за имения й ден винаги й правехме торта… — Ох, да — стресна се Анна Марковна, че е отишло, много време напразно, — тук съм ти приготвила едно-друго. Ето ти нощница, ще я зашиеш малко, тя е здрава, Гришините ръкавици от камилска вълна и някои дреболии — не искаше да влиза в подробности тя, тъй като на стола бяха струпани кърпени женски гащи…

Предисторическата чанта с голяма рогова закопчалка на устата погълна на бърза ръка целия текстил заедно с четири парчета пирог, завити в салфетка, и една консерва риба. Едночасовата им среща наближаваше кулминацията и… развръзката. Анна Марковна ставаше, отиваше в спалнята, подрънкваше там с ключовете от гардероба и след минута изваждаше предварително приготвения сив плик с голяма пъстра банкнота от 100 рубли — естествено, не по сегашния курс.

— Това е за тебе, Асенка — връчваше тя плика с нотка на тържественост. Ася, която беше много по-висока от Анна Марковна, се изчервяваше като дете и се свиваше, за да даде на ставащото правилна пропорция: тя, малката Асенка, получава подарък от своята едра и по-голяма братовчедка. Тя поемаше плика с две ръце, претъпканата чанта увисваше на изкривената китка и тя се мъчеше едновременно да я свали от ръката, да я отвори и да пъхне вътре големия плик…