Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Навремето учеха в един и същи гимназиален клас, ходеха с еднакви сиво-сини униформени рокли, шити при най-добрия шивач в Калуга, носеха на пищната си гръд еднаквите значки на гимназия „КЖГС“, които с много години бяха изпреварили времето на масовите абревиатури. Ажурните букви обаче не означаваха „държавен съвет“ по „К“ и „Ж“, който би могло да бъде кожухарски или железопътен, каквато мода излезе впоследствие, а само — „Калужка женска гимназия на Салова“, която, като частно заведение, си позволяваше да обучава богатите еврейски момичета в пропорцията, която й осигуряваше оскъдното еврейско население на изцяло руска полуселска Калуга с наглите й кози, които бродеха из улиците на бъдещата столица на космонавтиката.

Анечка беше отличничка с дебела плитка, преметната през рамо; в тетрадките й последната страница не се различаваше от първата, която беше особено красиво и старателно изписана. Ася не беше толкова усърдна в учението като Аня: френските глаголи, нескончаемата върволица от дати и красивите финтифлюшки на теоремите влизаха през едното й ухо, полускрито от пружиниращите в безредие къдрици на русата й, почти бяла коса, и докато тя рисуваше с тънко подострен молив карикатура срещу подлия преподавател по история Семьон Афанасиевич, излизаха през другото. Ася беше жива, весела и славна госпожица, но никой освен Анна Марковна не я помнеше такава…

Потрепвайки леко с глава, глупаво гримираната Ася свали кайсиевото палто на райета от черни копринени лентички. Анна Марковна, която цял живот й даваше старите си дрехи, отдавна се беше примирила с факта колко ловко превръщаше Ася — понякога с едно докосване на сръчните си ръце, почтените й дрехи в нелепи дрипи. Черните лентички, които Ася беше зашила отгоре, тук-там провисваха, като образуваха клупове и фльонги, и всичко това, взето заедно, напомняше остроумен маскараден костюм от изписана тетрадка за ноти.

Изпод зеленото таке на челото се подаваха черни ресни — хибрид между воал и бретон, а устните бяха неизменно опънати в зачатъчна усмивка, готова да изчезне незабавно или да се преобрази в подмилкващо се хихикане.

— Влизай, Ася — приветливо и величествено я покани да мине в столовата Анна Марковна.

На застланата с ковьор кушетка лежеше Григорий Вениаминович, мъжът на Анна Марковна. Той не се чувстваше добре и си беше тръгнал от университета по-рано, като остави двата часа лекции от блестящия си курс по хистология на доста способния, но иначе небрежен асистент.

Като видя Ася, той издаде едно „хъм“, попита я как е и без да дочака отговора, влезе в съседната на столовата спалня, като затвори след себе си двойната стъклена врата.

— Гриша нещо не е добре — обясни Анна Марковна и присъствието му вкъщи през деня, и изчезването му.

— Отбих се за малко, Анечка. В Петровския пасаж има китайски термоси. Купих няколко — излъга тя. — Много са красиви. С птички. Да ти купя ли?

— Не, благодаря. Имам един, който изобщо не ми трябва, слава богу. — В нейното съзнание термосът беше свързан е ходене по болници, а не е извънградски екскурзии.

— Как е Ирочка? — попита Ася за внучката.

Тя нямаше нужда да съчинява всеки път въпроси, тъй като питаше поред за всеки член от семейството, и обикновено Анна Марковна отговаряше кратко, но понякога се увличаше и влагаше в отговорите си подробности, които бяха предназначени за по-важни събеседници. Този път още първият въпрос попадна в целта, защото Ирочка вчера беше обявила, че ще се жени, и абсолютно неподготвено, цялото семейство беше развълнувано и леко огорчено. И затова Анна Марковна започна доста обстоятелствено да разказва за събитието, като стройно излагаше в две колонки плюсовете и минусите.

— Добро момче е, приятели са още от училище, във втори курс е и той, в авиационния, добър студент е, изглежда добре, но е ужасно дълъг, слаб, умира за Ирка, всеки ден се обажда по пет пъти, музикален е — не е учил, но дойде и седна зад пианото, прекрасно хваща на слух всякаква мелодия. Семейството, естествено, нали разбираш… — Ася разбиращо затресе глава — е много просто. Бащата е домоуправител, инвалид. Говори се, че попийва. — Тук Ася съвсем на място се разхихика, а Анна Марковна продължи: — Майката обаче е много свястна жена. Много достойна. Четири деца: двете по-големи момчета следват в институт, малките — момиче и момче, близнаци, са прелестни… — За Анна Марковна всички деца без изключение бяха прелестни. — Видях ги: чистички, спретнати, възпитани. Майката на Серьожа я познавам отдавна — беше секретарка в училището на Ирочка. Във всеки случай за нея не мога да кажа нищо лошо. Той, разбира се, е много млад — гол като пушка, още дълго ще трябва да ги носим на гърба си, но не е там работата. Гриша смята, че трябвало да живеят отделно. Да излязат на квартира! Представяш ли си? Вместо да учи, Ирка да трябва да тича по магазините, да чисти, да готви, че и да роди… да зареже института! Няма да мога да си го простя!