Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Човек не можеше да си представи Роберт Викторович да купува брилянтен пръстен на малката си приятелка. Но честно казано, Яся беше точно от породата на малките беззащитни същества, на които все ти се иска да сложиш пръстенче на пръста, да наметнеш манго на зиморничавите им раменца.

Роберт Викторович не остави възможност на чуждите хора, тоест на приятелите си, да правят избор между жените му, да изразяват съчувствие, порицание, негодувание…

И вечеринката вървеше по реда си. Пийналият Гаврилин се правеше на умиращия лебед, после на Ленин и накрая, на бис — на вече познатото кученце, което се пощи. После беше представена гатанка с призрак, който не толкова бродеше, колкото пълзеше по Европа, шестокрака крава, съставена от трите най-дебели дами, покрити с перде.

В тази част на празненството всички си спомниха за Таня, най-остроумната измислячка на живи картини, а по-проницателните дами се спогледаха: горкото момиче!

Горкото момиче междувременно живееше в симпатично леговище на Василевски остров при приятеля си Альошка. В Питер беше времето на белите нощи, тя беше безстрашна и любопитна, готова всеки миг сериозно да си поиграе на каквото и да било. На двамата никак не им се разделяше, те гледаха света с четири очи и Альоша с учудване установи, че нейното присъствие не само не пречи на непредсказуемия му живот, а май дори му дава допълнителни възможности за откъсване от „соца“, както презрително наричаше общоприетия начин на съществуване.

Няколко дни след празнуването у Александър Иванович Соня се вдигна до Ленинград да навести дъщеря си, чака я половината ден в дворчето, после поседя четирийсет минути с Таня и Альоша край масата, затрупана с купища книги, плочи, огризки и празни бутилки, пи чай и с вечерния влак се прибра, като помоли дъщеря си по-често да се обажда на леля си и й остави пари.

Соня не заспа във влака и все си мислеше колко е прекрасен животът на дъщеря й и на мъжа й, как младежки разцъфтява всичко наоколо, жалко, че за нея всичко вече отмина, и какво щастие, че го е имало в живота й… Тя старчески клатеше глава в такт с лекото тръскане на вагона — предвестие за тика, който щеше да има след двайсет години.

А после пак дойде зима. Момичетата трябваше да завършат училище, но и двете го зарязаха. Таня цяла зима пътува по познатия маршрут. Тя постоянно се караше с Альоша и се прибираше вкъщи, но Лихобори така я потискаше, че тя пак се понасяше към любимия си Питер.

Роберт Викторович цяла зима рисува. Той много отслабна, но с отслабването доби по-просветлен вид и стана някак по-нежен с всички. Малката му съжителка кротко съществуваше край него, ту шумолеше с бонбонени обвивки, ту шушкаше с евтина коприна — тя постоянно си шиеше разноцветни рокли по един и същ модел, иглата святкаше в пръстите й, — ту прелистваше полски списания.

По онова време настъпи масово увлечение по Полша. Оттам лъхаше на западна свобода, понатежала от полета над Източна Европа.

Същевременно Яся престана да крие полския си произход и се оказа, че тя прекрасно помни детския език, на който бе говорила с майка си. Роберт Викторович освен общоприетите европейски езици знаеше и полски и този чаровно шушнещ гальовен език ги разприказва — както някога на Соня, сега той разказваше на Яся малки историйки, смешни, невероятни и страшни случки, това също беше негов живот, но от някакво вербално целомъдрие сякаш останал в скоби от онзи, който беше познат от разказите му на Сонечка.

Яся се смееше, плачеше, възкликваше: „Йезус Мария!“ — И се гордееше, възхищаваше се, така се радваше, че започна дори да изпитва някакви приятни усещания, за които по-рано не беше и подозирала въпреки ранния си и дълъг опит с мъжете.

А той все се вглеждаше в нетленната й шия, в новата кожа на лицето, в белия пух по тънките вежди и си мислеше за скъпоценността на младата материя, за онази форма на съвършенство, за която единственият руски гений бе казал: „не удостоява да е умна“ [10] Толстой, „Война и мир“ (думи на Пиер Безухов за Наташа Ростова). — Б. пр. .

Запленяването на Роберт Викторович беше плодотворно. Наложи му се да направи нов полуетаж в ателието — нямаше къде да складира платната. Той завършваше белите си серии. Не виждаше да е направил откритието. Разкопа терена, доколкото можа, и това не беше малко, но самата тайна, която аха да му се открие, се изплъзна и му остави сладката болка на близостта и пълномощната си представителка, толкова потресаващо прелестна, че тя побеждаваше и умората му, и възрастта, и износената му плът. Безмерните любовни усилия не тежаха на стария Роберт.