Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

В края на април, насред влажното нощно затопляне, той здраво се вкопчи в раменете на Яся, трепна и тежко заби глава в твърдата възглавница.

Мина време, докато Яся разбере, че той умира. Тя с вой изхвърча в коридора, където излизаха вратите на още седем ателиета. Художниците не живееха тук, нощем не оставаше почти никой. Тя дръпна двете съседни брави и се понесе от четвъртия етаж надолу към телефона, сложен в портиерната.

Старицата с тънка разплетена плитка изпищя при вида на голото момиче, но Яся я блъсна:

— „Бърза помощ“, „Бърза помощ“ — и с разтреперани ръце избра телефонния номер.

Когато медицинските лица пристигнаха, Роберт Викторович вече не дишаше. Той лежеше по корем, забил тъмно лице във възглавницата. Яся така и не успя да го преобърне.

Обстоятелствата около смъртта му бяха очевидни.

— Мозъчен кръвоизлив — изгъгна дебелият антипатичен лекар и я лъхна на алкохол и гадна храна. Написа й телефонния номер на моргата.

Санитарите загромолиха надолу с неизползвана носилка.

— Дядка, пък умрял върху женска. Младичка — каза единият.

— Що не? По-добре ли е да гние по болниците — рече вторият.

В лихоборското жилище нямаше телефон. Яся пристигна, когато Соня се канеше да пие сутрешното си кафе. Главата на Соня затрепера, тя сграбчи Яся, притисна я към себе си и двете дълго плакаха в антрето.

После отидоха в ателието. Тялото вече беше откарано в моргата. Двете бързо разтребиха небитовия страшен безпорядък, настъпил в ателието след пребиваването на двете бригади — медицинската и погребалната.

Соня вдигна от канапето чаршафите, срам за чуждите очи, и ги прибра в торбата си. После отидоха да се обадят в Ленинград на Таня, но съквартиранти ги уведомиха, че двамата с Альоша заминали някъде. Яся през цялото време държеше Соня за ръка, беше се вкопчила в нея като дете. Тя беше сирачето, а Соня беше майката.

Портиерката вече беше разказала най-вдъхновено на всички желаещи да я чуят за скандалната смърт на стария Роберт. Съседите художници влизаха в ателието. Носеха кой каквото намираше за необходимо в случая: цветя, водка, пари…

Пътем се формира общественото мнение: съжаляваха Роберт, мразеха и презираха Яся, със Соня беше някак по-сложно, от нея се очакваше нещо, гледаха я с интерес, впрочем съвсем съчувствен.

Късно вечерта, когато в ателието останаха само старите приятели, Соня след тих плач без сълзи изведнъж твърдо каза:

— Намерете по-голяма зала. Искам там, където ще бъде изложен за поклонение ковчегът, да се закачат картините. — И тя посочи към полуетажа с наредените платна.

Барбизонецът се спогледа с Гаврилин. Кимнаха.

Така и стана.

Художественият фонд даде своя зала. Предния ден окачиха картините. Те бяха петдесет и две. Соня ръководеше разполагането и надали някой би могъл да го направи по-добре от нея. Изведнъж отнякъде проблесна слънце, болезнено ярко, силно, то пречеше и дори се месеше в работата й. Картините отблясваха, лъщяха и Соня нареди да пуснат щорите. Окачи картините. Вдигнаха щорите. По това време слънцето беше мирясало и всичко се оказа както трябва. Дори самият Роберт Викторович надали би го направил по-сполучливо.

На другия ден в дванайсет започнаха да прииждат опечалените. Никой не можеше да си представи, че ще се съберат толкова хора. Дойдоха стари, мастити, хванали мазоли от рисуване на парадни портрети на когото трябва, дойдоха средни, умерено нови, дойдоха творци, които почтените членове на Съюза на художниците не желаеха и да видят — сган, лианозовци [11] Обединение на творческия авангард около Е. Кропивницки. (Създава се, след като художникът Оскар Рабин се заселва в барака на гара Лианозово — 1958 г.) — Б. пр. , насран авангард.

Посмъртната изложба не предразполагаше към обсъждания. А и самият Роберт Викторович никога не беше изпитвал потребност творчеството му да се обсъжда.

Насред залата беше сложен ковчегът. Лицето на умрелия беше тъмно, сякаш претопено, и само свитите на гърдите ръце блестяха с ледената белота, която Роберт Викторович наричаше мъртво бяло.

Яся в черна копринена рокля се беше залепила за голямата безформена Сонечка, поглеждаше изпод ръката й като малкото на пингвин изпод крилото му. Таня я нямаше, не можаха да я намерят във веселата Средна Азия, където двамата се бяха запилели в търсене на зелени пасища.

Всички шушуканици, цялата скандалност на тази смърт се оставяха на гардероб. Тук, в залата, дори най-ненаситните да вадят чужди кирливи ризи млъкваха. Спираха се пред Сонечка, казваха неумели думи на съболезнование. Соня леко побутваше напред Яся и механично отговаряше: