Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Дмитрий Иванович съобщи на жена си, че я напуска заради друга. Тя не вдигна очи и не изрази никакви чувства, само попита защо трябва да я напуска… Дмитрий не разбра въпроса и даде нужните обяснения.

— Знам, че съм ти омръзнала. Доведи си новата жена тук. Нямам нищо против. Аз самата съм дъщеря на по-младата съпруга… — каза Бухара, без да вдигне очи.

Дмитрий Иванович се хвана за главата, изстена, още същата вечер си събра в един куфар ризите и чорапите и се премести при Тамара Степановна…

Пращаше издръжката с пощенски записи. Никога не навести Милочка. Момиченцето го забрави на третия ден. След напускането му Паша окончателно се нанесе в докторската къща, а Бухара започна работа по почти забравената си специалност.

Животът рязко се промени. Предишното ненаситно любопитство на съседите към Бухара и дъщеря й, разпалвано от височината на стобора и тяхната пълна усамотеност, сега се превърна в агресивно желание да посместят пришълката, да я „посгъстят“, както се казваше тогава. Написаха се неграмотни и убедителни заявления до районния жилищен отдел, милицията и други инстанции, свързани с разпределението на жилищната площ. Но вече бяха дошли по-прогресивни времена, не успяха нито да ги изселят, нито дори да ги „сгъстят“, макар че кварталният Головкин все пак ги навести, за да види в какви стаи се шири сламената вдовица.

Мъртви котки от цялата околност непрестанно се хвърляха през високата ограда на Бухара, но тя не беше гнуслива и ги носеше на боклука, а намереше ли Милочка мършата в отсъствие на майка си, изкопаваше под големия дъб в ъгъла дупка, погребваше там котката и отбелязваше мястото е тайна подземна плоча: под парче стъкло подреждаше цветни хартийки, златни станиоли, камъчета. С часове се трудеше над тази красота и когато майка й се прибереше от работа, разчистваше леката пръст и й показваше вълшебната картинка над гроба, тропаше по стъклото с мръсен показалец и обясняваше на майка си:

— Маца там.

Дебелата Милочка растеше в щастлива самота. Имаше си мама, Паша, градинката с висока ограда и безброй значителни и огромни по смисъл неща: старата желязна каца с дъждовна вода, заобиколена от разнообразни миризми и дребни движения на насекоми около нея и вътре в нея, стария дъб в ъгъла на градината, който ронеше красиви жълъди с гладки шапчици, корави изрязани листа и крехки вейки, също пълен целият с дребен животински живот, беседката, където Мила ходеше да си смуче късите дебели пръстчета…

Караше вече осмата година и познаваше много неща по вид, миризма и на пипане. Но произнасяше малко думи и ги изговаряше странно, сякаш гръклянът й беше създаден за друг език, отвъден.

Старата Паша я обичаше. „Мъко моя“ — я наричаше и когато Бухара отидеше на работа, надълго и нашироко разказваше какво ли не на възпитаничката си. Не че разсъдъкът й вече губеше яснота, но цял се беше устремил към миналото и тя подробно, по много пъти преразказваше на Милочка истории за селските си роднини, за злобния пастир Филип, който я ударил с камшик, когато била малка, за пожара, който лумнал в селото от тяхната баня, където изгорял по-големият й брат мъртвопиян.

Детството на Милочка беше безкрайно дълго: цяло десетилетие я радваха броилки и жмички, тя криеше личицето си с носна кърпа или във възглавница и искаше да я търсят… Бебешкият й период взе да приключва към единайсетата година, когато внезапно отбеляза напредък, тригодишният й ум се разви, тя започна да говори по-добре и да отдава много грижи на чистотата, най-вече на ръцете си: дълго ги миеше в топла вода, сякаш дори ги переше.

Освен това се научи да изрязва с ножица хартиени фигурки. Сега майка й донасяше разни изгледи, стари съдрани списания и Милочка усърдно изрязваше по цели дни някакви ситни цветя от твърдите картички. Прехапала връхчето на едрия си език, тя сумтеше над всяко цветче и плачеше, ако случайно срежеше зелено листо или стъбло.

Старанието й беше сериозно и достойно за уважение, а безсмислената й дейност приличаше на разумен и съзнателен труд. Тя залепваше изрезките си в скицници, правеше някакви невъобразими комбинации от конски глави, автомобилни колела и женски прически, посвоему привлекателни и безумно художествени… Лигата на прилежанието се точеше по брадичката й. Но нямаше кой да заплаче над усилията на творческата душа, напъхана по неизповедимата небесна воля в трудолюбивото уродче…

Радостно носеше на майка си всичките си усърдни изделия, тя я галеше по главата и одобряваше: „Много красиво, Милочка! Браво, Милочка!“ — и детето леко подскачаше от радост, приклякаше и се смееше: „Браво! Браво!“ Явно имаше заложен стремеж към съвършенство…