Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Тогава хукваше при Матилда. Може би си беше изработил такъв условен рефлекс за този ден от седмицата: рядко се случваше в понеделник да не отиде на „Масловка“. Прескачаше до „Елисеевски“, едва ли не единствения магазин, работещ до късно, и купуваше два килограма дребна треска за котките. Именно тази треска беше нарочена за наистина необходим на Матилда продукт, всичко останало беше нещо като гарнитура към основното ястие…

После се разбързваше за вкъщи. Понеже никога не забравяше за ужасния случай, когато при майка му бе дошла Бърза помощ, а той се бе отдавал на наслади под одеялото на Матилда, сега Шурик изхвърчаше от дома й точно в един часа, сякаш гонеше последния влак на метрото, и в един и петнайсет, претичал по железопътния мост, тихичко отключваше вратата, за да не събуди майка си, ако тя спеше. Матилда — трябва да й се признае — дори го припираше, тъй като уважаваше семейната етика.

Шурик не подозираше за нападението, което му крояха. А и Валерия Адамовна, която бе хвърлила своето ясно и пламенно око на хлапака, не можеше и не можеше да определи правилната стратегия и колкото повече отлагаше, толкова повече се разпалваше. Веднъж допуснала мисълта, че ще направи симпатичното розово теле свой любовник и ако Господ е милостив, ще роди детенце, тя затъна в нещо, което не бе влизало в плановете й — нейната страстна и непресметлива природа я завлече в старите дебри на чувствата и тя със заспиването и събуждането вече бленуваше любов и измисляше как ще нагласи всичко по най-прекрасния начин.

Освен това Валерия се молеше. Така й беше тръгнало в живота — религиозното й чувство винаги се изостряше във връзка с любовните преживявания. Тя се изхитряше да въвлича Господ бог — в неговата католическа версия — във всички свои връзки. В началото си представяше всеки нов любовник като изпратен й свише дар, пламенно благодареше на Господ за нечаканата радост и си представяше Него, Господ, като трети участник в любовта, не като свидетел и наблюдател, а като благосклонен участник в случващата се радост. Радостта доста бързо се превръщаше в страдание, тогава тя променяше представата си и разбираше, че й е бил изпратен не дар, а изкушение… Заключителният стадий на връзката я отвеждаше обикновено при духовника й, старо кюре, което живееше край Вилнюс, и там тя — на полски! — отваряше наболялото си сърце, плачеше, разкайваше се, получаваше състрадателно поучение и ласкава утеха, след което се връщаше в Москва умиротворена — до следващото приключение.

Тъй като бурните връзки протичаха по някакъв веднъж завинаги установен ред — тя бързо подплашваше мъжете с прекомерната си щедрост, изискваща ответни жестове, и те доста припряно побягваха от нея, — с годините Валерия ставаше по-сдържана в проявленията на страстта си, а и приключенията вече не я спохождаха толкова често…

След трийсетата й година у Валерия се натрупа някакъв горчив хумор, насмешливо отношение към самата нея и тя, която толкова се нуждаеше от потвърждение на небесното покровителство, в края на краищата си втълпи, че Господ й е изпратил болестта именно за да укроти буйния й нрав.

Разболя се от детски паралич на петгодишна възраст, скоро след смъртта на майка си. Отначало болестта протичаше в толкова лека форма, че почти не й обърнаха внимание. Семейството — точно тогава баща й се ожени за Беата, вдовицата на негов приятел, бивша актриса, бивша красавица и бивша баронеса — се местеше в Москва, където баща й получи висок пост във всесъюзното министерство. Той беше специалист по дървообработване, потомък на богат полско-литовски търговец на дървен материал, и беше получил образованието си в Швеция. Още в буржоазна Литва бе успял да стане професор в института по дърводобив и разбираше не само от технология на дървообработването, но и от лесовъдство.

Покрай местенето и грижливото уреждане на новия живот в новия град някак изпуснаха Валерия. Положението с крака й необратимо се влошаваше. Оперираха я, после я изпратиха в детски санаториум, дълго я държаха в гипс. Тя куцаше все по-силно и на десет години сама разбра, че никога няма да тича, да скача и дори да ходи като всички нормални хора.

Бушуващи страсти гризяха още от малка душата й. Тя беше толкова ярко красива, толкова чувствена и толкова нещастна…

Правеше впечатление на мъжете: най-много от всичко на света се страхуваше от момента, когато трябваше да стане от масата и мъжът, който току-що бе проявил най-жив интерес към нея, със съжаление щеше да се отдръпне. Понякога това наистина се случваше. Още като малко девойче, когато все още не й се налагаше да се подпира на нещо, тя се снабди с първото си бастунче — черно, с кехлибарена дръжка, силно биещо на очи, и го изхвърляше пред себе си като предупредителен знак. Не да крие своя недъг, а да го изтъква преднамерено и предварително — на това се научи.