Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Бащата на детето, Александър Сигизмундович Левандовски, човек с демонична и донякъде подценена външност, с гърбав нос и стегнати къдрици, които той, примирен, след петдесетата си година престана да боядисва, от ранна възраст обещаваше да стане музикален гений. От осемгодишен, като младия Моцарт, го водеха на турнета, но към шестнайсетата му година всичко спря, сякаш някъде в небесата звездата на успеха му угасна, и млади пианисти с добри, но обикновени способности започнаха да го изпреварват, докато той, завършил с отличие Киевската консерватория, се превърна в акомпанятор. Беше изтънчен, точен, може да се каже, уникален, акомпанятор, свиреше с първокласни цигулари и виолончелисти, които май дори се бореха за него. Но винаги беше на заден план. В най-добрия случай на афиша пишеше „Пиано…“, в най-лошия — само двете букви „Ак…“ Именно това „Ак.“ беше нещастието в неговия живот, то вечно гризеше джигера му. Според възгледите на древните май именно черният дроб най-много страдал от завистта. Естествено, никой не вярваше на тези хипократовски глупости, но черният дроб на Александър Сигизмундович наистина беше подложен на пристъпи. Той пазеше диета и от време на време прежълтяваше, боледуваше и страшно се тормозеше.

С Верочка Корн се запознаха през най-добрата година в живота й. Току-що я бяха приели в студията на Таиров, още не беше се сдобила с репутацията на най-слаба ученичка, наслаждаваше се на интересни разнообразни занимания и мечтаеше за велика роля. Бяха предзалезните години на Камерния театър. Главният театровед на страната още не бе изразил своето свещено мнение за театъра, наричайки го „наистина буржоазен“ — щеше да направи това няколко години по-късно, още царуваше Алиса Коонен, а Таиров наистина си позволяваше такива „наистина буржоазни“ лудории, като постановката на „Египетски нощи“.

В театъра по традиция празнуваха старата Нова — трийсет и пета — година и сред множеството забавления, измислени от изобретателните актьори за тази дълга нощ, беше конкурсът за най-красиво краче. Актрисите се скриха зад завесата и всяка, повдигайки края й, целомъдрено показваше на публиката безименен крак от коляното до връхчетата на пръстите.

Осемнайсетгодишната Верочка извъртя глезена си така, че сръчният кърпеж на стъпалото да не се вижда, и насмалко не припадна, когато властно я издърпаха иззад завесата и й сложиха престилка, на която с големи сребърни букви пишеше: „Аз имам най-прелестното краче в света“. Освен това й връчиха картонена обувчица, изработена в театралните ателиета и напълнена с шоколадови бонбони. Всичко това, включително вкаменените бонбони, още дълго се пазеше в най-долното чекмедже на скрина на майка й Елизавета Ивановна, която се оказа неочаквано чувствителна към успеха на дъщеря си в област, намираща се според представите й извън рамките на приличното.

Пристигналият от Питер на турне Александър Сигизмундович бе поканен на празника лично от Таиров. Аристократичният гостенин през цялата вечер не се отдели от Верочка и й направи изключително силно впечатление, а призори когато балът свърши, собственоръчно обу на награденото краче бялата филцова ботичка, смела вариация на тема руска валенка, но на висок ток, и я изпрати до дома й на „Камергерски“. Беше още тъмно, бавно се сипеше бутафорен сняг, уличните лампи светеха в театрално жълто и тя се чувстваше като дебютантка на огромна сценична площадка. С едната ръка притискаше до гърдите си увитите във вестник официални обувки трийсет и четвърти номер, другата й ръка блажено почиваше върху неговия ръкав, а той й рецитираше старомодни стихове на изпаднал в немилост поет.

Същия ден той си замина за Ленинград, като я остави в пълно недоумение. Обеща скоро да дойде пак. Но минаваха седмица след седмица, от дългото очакване в душата на Верочка остана само горчивина.

Професионално Верочка не напредваше твърде, освен това балетмайсторката, която ги учеше на съвременни движения в духа на Айседора Дънкан, здравата я беше намразила, така че сега я наричаше само „прелестното краче“ и не й прощаваше и най-дребния пропуск. Горката Вера бършеше сълзите си с пеша на старогръцкия хитон от басма родно производство и не улучваше такта на екстатичната музика на Скрябин, на която се упражняваха студентките, като енергично размахваха юмручета и колена, за да преведат неуловимата душа на бунтовната музика в зрими образи.