Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

В един от най-гадните дни на онази пролет Александър Сигизмундович посрещна Вера пред служебния вход. Беше пристигнал в Москва за две седмици за записа на няколко концерта на прочут цигулар, световна знаменитост. В известен смисъл това беше звезден час в неговия живот: цигуларят беше старовремски възпитан, отнасяше се към Александър Сигизмундович с подчертано уважение и както се разбра, си спомняше за детската му слава. Записът вървеше великолепно. За пръв път от много години страдащото самолюбие на пианиста си почиваше успокоено и разперило криле. Прелестното момиче със сиво-сини кадифени очи трептеше само от присъствието му — едното вдъхновение се подхранваше от другото…

Колкото до младата Верочка, която цяла учебна година старателно бе изучавала „емоционално наситените форми“ на Таиров, тази пролет тя веднъж завинаги изгуби усещането си за граница между живота и театъра, „четвъртата стена“ рухна и тя заигра спектакъла на собствения си живот.

В съгласие с идеите на дълбоко почитания учител, който изискваше от своите актьори универсалност — от мистерията до оперетката, — както се бе изразявал самият той, тази пролет Верочка разиграваше пред разнежения Александър Сигизмундович амплоато „инженю драматик“.

Благодарение на съвместните усилия на природата и изкуството връзката им беше възхитителна — с нощни разходки, интимни вечери в малки сепарета на най-известни ресторанти, рози, шампанско, пикантни ласки, доставящи наслада и на двамата — може би по-голяма от онази, която изпитаха през последната московска нощ, преди заминаването на Александър Сигизмундович, в часа, когато Верочка капитулира пред превъзхождащите сили на противника.

Щастливият победител си замина, като я остави сред сладката омара на пресните спомени, от които постепенно започна да се очертава истинската картина на нейното бъдеще. Той бе успял да й разкаже колко нещастен е семейният му живот: психично болна съпруга, малка дъщеря с родова травма, властна тъща с фелдфебелски нрав. Никога, никога не ще може да напусне това семейство… Верочка примираше от възторг: колко е благороден! И й се искаше начаса да му принесе в жертва собствения си живот. Нека има дълги раздели и кратки срещи, нека само някаква малка частица от неговите чувства, от неговото време, от неговата личност принадлежи на нея — онази, която самият той ще пожелае да й посвети.

Но това беше вече друга роля — не на преобразената Пепеляшка, потропваща със стъклените си токчета по среднощната улица под светлината на декоративните фенери, а на тайна любовница, скрита в дълбока сянка. Отначало й се струваше, че е готова да играе тази роля до края на живота — своя или неговия: няколко дългоочаквани срещи в годината, глухи бездни между тях и еднообразни тъжни писма. Така се проточиха три години — в живота на Вера започна да се усеща привкусът на скучно женско нещастие.

Кариерата й на актриса, така и незапочнала истински, приключи — предложиха й да напусне. Верочка напусна трупата, но остана да работи в театъра като секретарка.

През същата година, трийсет и осма, направи първия опит да се освободи от изнурителната любовна връзка. Александър Сигизмундович смирено прие желанието й, целуна й ръка и се прибра в Ленинград. Но тя не издържа и два месеца, сама го извика и всичко започна отначало.

Верочка отслабна и според приятелките й погрозня. Появиха се първите признаци на заболяване, още непознато: очите й лъщяха с метален блясък, понякога на гърлото й засядаше буца, нервите й се разклатиха и дори Елизавета Ивановна започна леко да се плаши от домашните истерии на Верочка.

Минаха още три години. Отчасти под натиска на Елизавета Ивановна, отчасти от желание да промени своя провален според сегашната й преценка живот тя отново скъса с Александър Сигизмундович. Той също беше изтормозен от тази трудна връзка, но не би се решил пръв на скъсване: любовта му към Верочка беше много дълбока и дори възвишена — всеки път, когато идваше в Москва. Със своята страстна и афектирана влюбеност тя подхранваше нещастното му и болно самолюбие. Този път раздялата сякаш успя: избухналата война ги раздели задълго.

По това време Верочка вече бе изгубила незавидната си секретарска длъжност, бе изучила скромния занаят на счетоводител, но посещаваше репетициите и тайно си се представяше в някои роли, особено й беше по сърце ролята на Мадам Бовари. Ах, да не беше Алиса Коонен! Тогава й се струваше, че всичко може да тръгне в обратна посока и тя може да излезе на сцената с рокля, украсена с три букета дребни розички със зеленина, танцувайки кадрил с безименния виконт в имението Вобиесар… Беше зараза, която познават само преболедувалите. Без да напуска театъра, Вера се опитваше да се освободи от театралната зависимост и дори си намери обожател, както се казва, „от публиката“, изключително положителен и точно толкова глупав евреин, снабдител. Той й направи предложение. След като рида цяла нощ, тя му отказа, като му заяви гордо, че обича друг. Дали Вера имаше някакъв дефект, дали пък това беше пълно невписване в образите на времето, но крехката й нежност, вътрешната й готовност начаса да изпадне във възторга и душевната деликатност, която е била на мода по времето на Чехов, да речем, не привличаха абсолютно никого през героичния период на войната и следвоенното социалистическо строителство… Какво пък, никого значи… Но не и снабдител в края на краищата…