Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Тя седеше във фотьойла си в своя миниатюрен кабинет, срещу нея стоеше Шурик, хлапак на нищожна длъжност, красив млад мъж, който не иска нищо от нея, почтено момче, което знае езици, от добро семейство — засмя се тя вътрешно, — всичко това беше написано върху него с големи букви… И тя разцъфна в главната си усмивка, неотразима и действена, която опитните мъже безпогрешно възприемаха като добро предложение…

— Седни, Шурик — каза тя с неофициален тон и кимна към стола.

Шурик премести списанията от стола върху края на бюрото й и седна в очакване на разпореждания. Вече разбираше, че няма да го уволнят.

— Никога повече не постъпвай така — тя сякаш искаше леко да стане иззад бюрото, да се плъзне към него, да притисне гърдите си до неговите… Но тъкмо това тя не можеше да стори по никакъв начин — ставаше трудно, подпряна с едната ръка на патерицата, а с другата — на бюрото… Съвършено свободна се чувстваше само в леглото, когато проклетите патерици изобщо не й трябваха, и там, тя знаеше това, инвалидността й изчезваше и тя ставаше пълноценна — о! повече от пълноценна жена! — летеше, рееше се, възнасяше се… — Никога повече не постъпвай така… Знаеш какво е отношението ми към тебе, и, естествено, няма да те уволня, но, драги мой, съществуват правила, които трябва да се спазват… — Валерия говореше с мъркащ глас и изобщо, когато седеше, страшно приличаше на едра много красива котка, приликата с която се разрушаваше в момента, когато тя ставаше и тръгваше със своята гмуркаща се походка. Тонът й изобщо не отговаряше на съдържанието на думите и Шурик чувстваше това и го преценяваше като нещо неразбираемо. — Върви да работиш…

И той отиде в отдела си, много доволен, че въпреки всичко не го бяха уволнили.

Валерия се натъжи: ако бях поне с десет години по-млада, щях да се залюбя с него — да можех да родя детенце от такова момче — нищо повече не ми трябва. Уф, каква стара глупачка…

От зимата, когато Шурик изпращаше Лиля от стария университет на „Моховая“ до дома й на малката уличка „Чисти“ — десетминутна разходка, която се проточваше до полунощ, а после, закъснял след подробните целувки във входа за метрото, вървеше пеша до Белоруската гара, — ги отдалечи един кратък по време, но огромен откъм събития живот. Шурик, без да смени мястото си географски, премина някаква черта, която рязко отдели безотговорното му съществуване на дете в семейството от живота на възрастен, отговорен за задвижването на семейния механизъм, включващ освен домакинските дреболии дори и майчини развлечения — като ходенето на театър или концерт.

Колкото до Лиля, нейните географски премествания из Европа — Виена, после малкото градче край Рим, Остия, където живя повече от три месеца, докато баща й чакаше някаква митична покана от американски университет, и накрая Израел — пропъждаха спомените. От всичко оставено вкъщи само Шурик по странен начин присъстваше в живота й. Тя му пишеше писма, както се пишат дневници, за да обозначи за самата себе си събитията и да се опита да ги осмисли едновременно с протичането им, с писалка в ръка. Без тези писма имаше опасност всички бързо сменящи се картинки да се слепят в една топка. Впрочем в един момент тя престана да ги изпраща…

През това време тя получи от Шурик само едно, учудващо скучно писмо и една-единствена фраза в това писмо говореше, че той не е изцяло създаден от въображението й.

„Две събития коренно промениха живота ми — пишеше Шурик, — смъртта на баба и твоето заминаване. След като получих писмото ти, разбрах, че някаква железопътна стрелка в живота ми е била преместена и моят влак е променил посоката си. Ако баба беше жива, щях да си остана неин внук, да завърша университета, после аспирантура и на около трийсет да работя в катедрата като асистент или, да речем, научен сътрудник — и така до края на живота си. Ако ти беше тук, щяхме да се оженим и до края на дните си щях да живея така, както ти смяташ за правилно. Нали познаваш характера ми, всъщност аз обичам да ме ръководят. Но не се получи нито едното, нито другото и аз се чувствам като влак, прикачен към чужд локомотив, който лети със страшна скорост, без да знае накъде. И нищо не избирам, е, може би само в кулинарния магазин — какво да купя за обяд — бифтек от кълцано месо или паниран котлет. Постоянно правя само онова, което е нужно за днес, и няма от какво да избирам…“

„Колко прекрасен и изтънчен човек е обаче“ — помисли си Лиля и остави писмото настрана.