Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Банята и тоалетната са в края на коридора надясно. Окачила съм за теб един зелен пешкир — каза Лена, без да го поглежда.

И Шурик тръгна по коридора към мястото, където отдавна искаше да отиде. Когато се върна, Лена вече лежеше по розова нощница, с хълмчето на корема пред себе си. Шурик легна до нея. Тя въздъхна.

— Е, де, защо въздишаш? Всичко се нарежда толкова нормално — неуверено каза Шурик.

— Разбира се, благодаря ти, че дойде. Татко ще ти покаже всичко тук — завода за тръби, ловното стопанство, циментовия завод… може да те заведе до Суглейка, да се напарите в руската баня…

— За какво ми е всичко това? — учуди се Шурик.

— Ти какво, не разбра ли? За да те видят хората… — тя подсмръкна, сложи ръцете си на одеялото върху корема и на Шурик се стори, че коремът се полюшва. Докосна я за рамото:

— Лена, добре де, ще отида на завода… голяма работа…

Тя му обърна гръб и тихо и горчиво заплака.

— Ама ти какво така, Стовба? Защо ревеш? Ето, искаш ли да ти донеса водичка? Не се разстройвай, а? — утешаваше я Шурик, а тя плачеше ли, плачеше, а после през сълзи каза:

— Енрике ми прати писмо. Осъдили са го на три години за улично сбиване, но всъщност е в затвора заради брат си… Пише, че ще дойде, ако остане жив. А ако не дойде, значи са го убили. Че сега за него животът няма друг смисъл — само да се освободи и да дойде тук…

— Е, ами добре тогава — зарадва се Шурик.

— Ах, ти нищо не разбираш. Аз не мога да живея тук сама. Не познаваш баща ми. Ужасен деспот е. Не търпи някой да му възразява. Цялата област трепери от него. Дори ти. Ето, поиска да дойдеш и ти дойде…

— Лена, какво говориш, да не полудя? Дойдох, защото ти ме помоли. Какво общо има тук баща ти?

— Ами той стоеше до мен и държеше огромния си юмрук на масата… Така че те помолих…

Чувство на горещо съжаление както в антрето, когато за пръв път я видя с нова прическа и с корем, просто обля Шурик. Дори го засмъдяха очите. А от съжаление към всичко това клето, женско вътре в него нещо се втвърдяваше. Той отдавна се досещаше, че това е главното чувство на мъжа към жената — съжалението.

Погали я по косата. Тя вече не беше закрепена на темето й с грубата червена шнола, беше разпиляна гъсто и меко… Целуна я по челото:

— Горкичката ми…

Тя тромаво обърна към него едрото си тяло и той почувства през одеялото гърдите и корема й. Взе ръцете й, притисна ги до гърдите си. Галеше я кротко, а тя бавно и с удоволствие плачеше. И на нея й беше жал за тази едра блондинка, която бе загубила своя годеник и ето вече беше с дете, което не се знаеше дали някога щеше да види баща си…

— Шурик, разбираш ли, това писмо ми го донесе негов приятел. Каза, че едва ли Енрике ще успее, че Фидел е ужасно отмъстителен, винаги страшно се разправя с враговете си, намира ги и вдън земя… — в този момент Шурик най-сетне схвана, че става дума за Фидел Кастро — ни повече, ни по-малко. — И всичко това се случи заради по-големия брат на Енрике. Той избягал с лодка в Маями. Хем този брат не е роден на Енрике, той е от друг баща и майка му го е родила още преди революцията. Казва се Ян. А Фидел арестувал баща му заради това бягство. И Енрике лежи в затвора невинен и може да лежи още дълго, а животът си тече и не се знае дали той ще може да дойде… И аз ще го чакам цял живот… защото никой друг на този свят не ме интересува…

Стовба мълвеше всичко това през сълзи, но ръцете им бяха заети. Произнасянето на тези тъжни думи не пречеше на нещо по-важно: те се галеха — утешително — по лицето, по шията, по гърдите, те просто обезумяваха от жал: Шурик — към Стовба, а Стовба — към самата себе си…

Второто одеяло отдавна вече бе паднало на пода, те лежаха под одеялото на Ленка, притиснати един до друг, и само тънкият сатен на черните гащета беше единствената преграда помежду им, а пръстите й вече стискаха предмета на любовта и съжалението…

— … защото никой, абсолютно никой на този свят не ме интересува… също, също като на Енрике… и аз може би никога вече няма да го видя… ах, Енрике, моля…

Сега Шурик лежеше по гръб и едва дишаше. Знаеше, че няма да се удържи дълго, и се държа, докато от името на Енрике, който бе тикнат в зандана на знойния бряг на Куба, не изплиска в черния сатен пълния заряд на мъжкото си съжаление.

— Ау — каза Шурик.

— Ау — каза Стовба.

Всичко, което се случи по-нататък, Шурик правеше от името на Енрике — много предпазливо, почти иносказателно… Мъничко-мъничко… едва-едва… по-скоро в стила на другата Фаина Ивановна, отколкото в простодушния и честен стил на Матилда Павловна…