Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

А после, на сутринта, командваше вече Генадий Николаевич. Преди всичко върнаха билета. После го закараха в завода… и така нататък по програмата, предсказана от Лена — от циментовия до завода за тръби…

Още две нощи те ужасно се съжаляваха един друг. Лена вече не плачеше. От време на време го наричаше Енрике. Но това ни най-малко не го смущаваше, по-скоро дори му беше приятно — изпълняваше някакъв общомъжки дълг, не лично-егоистично, а от името и по поръчение…

Всички наричаха Шурик „Сан Санич“. Така го представяше тъстът на своята област, равна по размери на Белгия, Холандия и още няколко средни европейски държави…

На третата нощ разделиха Лена от временния заместник на Енрике и я откараха да ражда. Тя бързо и съвсем благополучно роди златисто мургаво момиченце. Ако целият медицински персонал не беше предварително известен за предстоящото раждане на негърче — слуховете бяха тръгнали от самата Фаина Ивановна, която беше съобщила на особено близките си хора за предстоящата възможност да се сродят с Фидел Кастро, и оттогава целият град със злорадо очакване предвкусваше скандала, — без това подсказване те нямаше и да забележат примеса на чужда раса.

Генадий Николаевич настояваше съпругът да вземе жена си от родилния дом и чак след това да си замине за Москва. Шурик страшно се измъчваше, звънеше всеки ден на майка си, в службата… Бърбореше по нещо и в двата случая… В края на краищата стана така, както искаше тъстът: Шурик взе Лена с розовото пакетче от родилния дом и същия ден отлетя за вкъщи. На другия ден в местния вестник беше публикувана снимка: дъщерята на първия човек в областта със съпруга и дъщеря си Мария на прага на родилния дом…

През десетте дни, в които Шурик изпълняваше задълженията си в Сибир, в Москва, сериозно изпреварвайки календара, рязко се застуди. В апартамента беше студено, силно духаше от прозорците и Вера, наметнала върху жилетката шала на покойната Елизавета Ивановна, с голямо нетърпение очакваше Шурик: трябваше да се уплътнят прозорците. Шурик никога не беше уплътнявал прозорци, но знаеше къде в тефтера на баба му се намира телефонният номер на Феня, една портиерка от улица „Камергерски“, която го правеше майсторски. Откак се преместиха на „Белоруская“, тя идваше два пъти годишно — през есента — за да уплътни, през пролетта — за да извади натъпкания с нож в цепнатините памук и да измие прозорците. Още преди да отвори куфара или кашона с продуктите, който му предаде вече на летището шофьорът Володя (Фаина Ивановна не дойде да го изпрати), Шурик се обади на Феня, но се оказа, че тя е в болница с пневмония.

Вера се разтревожи: кой сега ще уплътни прозорците?

Шурик успокои майка си, увери я, че и сам ще се справи, каза й да стои в кухнята, за да не настине, и веднага се зае с прозореца в нейната спалня. Реши отначало да запуши цепнатините, а утре, когато научи как се вари лепилото, да налепи хартиените ивички, за да предотврати нахлуването на преждевременния студ. Освен това не беше съвсем готов да отговаря на въпросите на майка си, какви толкова важни дела са го удържали така дълго на Урал, така че, изпълнявайки полезната домакинска работа, той същевременно избягваше лъжите, от които винаги му се гадеше…

Напъха в цепнатините всичкия памук, който намери из къщи, и от прозорците почти престана да духа. А когато отиде в кухнята, намери там гостенин. Вера черпеше с чай съседа от петия етаж, известен на целия блок общественик, който постоянно събираше пари за обществени нужди и облепваше целия вход с нелепи надписи, призоваващи да се пази чистота, да не се пуши на стълбищните площадки и да не се изхвърлят през прозорците „ненужни вещи от домакинството“. Всички тези призиви обикновено се пишеха с лилаво, отдавна излязло от употреба мастило на груба амбалажна хартия, запазила по краищата си следите от допира с нервен нож.

Женя, бивш състудент на Шурик от „Менделеев“, всеки път, когато идваше у тях, ги отлепваше и вече беше събрал цяла колекция от тези директиви, които неизменно започваха с думите „забранява се“. И ето че сега Вера черпеше с чай този стар идиот, той пък, облещил някогашни орлови очи, размахваше пръст и се възмущаваше по повод на неплатен партиен членски внос. Шурик мълчаливо си наля чай, а Вера впери в сина си страдалчески поглед. Неплатеният партиен членски внос нямаше ни най-малко отношение към нея, а съседът, както се разбра от разговора, бил секретар на домовата партийна организация на пенсионерите. И се бе отбил на съседска приказка с едва прикритото намерение да привлече Вера Александровна към обществена работа. На малката плешива глава на партийния секретар беше плоско нахлупена омазнена тюбетейка, първоначално червена на цвят, а от ноздрите и ушите му стърчеше жива и свежа растителност.