Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Втория си съпруг, отново провинциалист без московско жителство, Валерия докопа на семинар за библиотекари няколко години след първата си брачна несполука. Той беше от Ижевск, едър мъжага, дезертирал в библиотекарската професия от завода за автомобилни гуми, където насмалко не бил даден под съд заради чужди, както казваше, кражби. Въпросният Николай не се прояви като почтен човек: ожени се за Валерия, регистрира се у тях въпреки големия семеен скандал, който се разрази по този повод. Беата, суха и проницателна, се запъна здравата да защитава интересите на глупавата си завареница и този път не даваше разрешение за регистрирането му. Въпреки пълното несходство на характерите и темпераментите си те се обичаха — баронесата, която се криеше от миналото си, и куцата красавица, готова да даде всичко за любовта.

— Ще пукнеш на някое бунище — предричаше й мащехата.

Валерия я целуваше по грапавата стара буза и се заливаше от смях…

Разделиха си апартамента. Валерия стана притежателка на две от трите стаи и отново — омъжена дама.

Вторият брак струваше на Валерия още една стая. А най-гнусното в тази история беше обстоятелството, че точно след една година ижевският Николай доведе предишната си жена с детето им уж за да лекуват детето във Филатовската болница, настани ги в апартамента, известно време за огромно недоумение на законната си, нищо непроумяваща чак до позорния финал Валерия сновеше от стая в стая, докато в края на краищата съобщи, че предишната, старата любов е победила, пък и детето… нали Валерия, колкото и да се напъваше, не можеше да му роди, и накрая се разведе с нея, за да се ожени отново за своята „бившичка“.

Умната мащеха Беата, която по времето на втория й развод вече си почиваше от омразния й московски живот на вилнюските гробища близо до първия си съпруг, вече с нищо не можеше да помогне. А и бившата нейна стая тогава също беше заета от чужди хора — нали бяха разделили апартамента още преди второто омъжване на Валерия.

И така апартаментът стана комунално жилище. От мащехата си Валерия наследи невзрачно дървено ковчеже с диаманти.

С една дума, по времето, когато се запозна с Шурик, Валерия притежаваше не само ковчежето, но и огромна стая в комунално жилище, претрупана с френски музейни мебели, които Беата бе събирала отчасти от скука, отчасти от практични съображения: през никакви периоди освен революционните и военните тези скъпоценности не бяха стрували толкова нищожни пари. Бюфетът беше претъпкан с порцелан, който Беата през целия си живот бе ту купувала, ту продавала, така и не успявайки да реши какъв порцелан е по-разумно да притежава: руски или германски… Кой знае защо, руският бе оценяван по-високо, но вкусът на Беата я теглеше по-скоро към германския. Валерия предпочиташе руския.

Така че, подпряла брадичка на мазолестите си от патериците ръце, тя седеше до овална колекционна маса с два страдащи от затлъстяване купидона в рамка от плодово-зеленчукова смес. Пред нея имаше голяма чаша с почти изтрита позлата, попска, и евтини бисквити в специална чинийка, и свещ в свещник, и оръфана книжка, улесняваща разговора. В апартамента беше горещо и влажно — в банята и в кухнята постоянно се сушеше прането на съседите. Отоплението беше пуснато силно. Дори под косата й беше влажно. Синият туш, купен от някаква спекулантка, леко се бе разтекъл под очите й поради влажната важност на момента.

— Е, добре — обръщаше се тя към своя главен Събеседник, — признавам, искам го. Като разгонена котка. Какво ми е по-лошото? Тя излиза, поврещи, поврещи и при нея пристига мъжкарят, неженен, те всичките не са женени, и няма никакъв грях… С какво съм по-лоша от котката? Та ти самият си подредил нещата така, ти си ми дал това тяло, че и куцо на всичко отгоре, и какво да правя с него? Какво, да не искаш да бъда светица? Ами да ме беше направил светица тогава! Но аз наистина бих си родила дете, едно малко момиченце или дори нека да е момченце. И ако ти ми дадеш да го направя, тогава вече няма. Давам ти обет — вече няма да го правя. Хайде кажи ми, защо така си подредил всичко?

Тя вече беше давала обети, че повече няма да го прави. Беше плакала, беше обещавала на духовника си. За последен път обеща миналата година след несполучилата връзка с един възрастен професор, постоянен посетител на библиотеката. Но там всичко бе завършило особено печално, някой ги беше видял някъде, бяха съобщили на жена му и от страх професорът получи инсулт, а тя го видя само веднъж след това — пълна развалина, инвалид… Но сега беше друго и не би могло да се случи нищо лошо.