Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Та аз не искам нищо лошо. Само едно детенце. И само веднъж — опитваше се да се спазари Валерия и макар че не чуваше никакъв одобрителен отговор, настояваше и хленчеше, докато накрая не я досрамя. Тогава допи изстиналия чай и реши извънпланово да си измие главата. Пипна косата — да, добре би било! И отиде в общата баня, където бяха прострени пелени и разни детски дрешки — бившият й съпруг и неговата кошмарна женска бяха си родили още едно дете, а в кабинета на баща й сега живееше семейство, очакващо и трето, за по-сигурно, за да получи самостоятелно жилище. Във ваната беше оставен някакъв леген, Валерия го отмести и сложи вътре табуретка. Отдавна използваше само душа, гнусеше се от общата вана.

За утре всичко беше уредено. Шурик щеше да ходи с майка си в консерваторията, а после, след като я закараше до вкъщи с такси, бе обещал да дойде при нея към десет. От улица „Херцен“ до „Качалов“ беше две крачки. Защо ли? Да й помогне да свалят книгите от горния рафт, да ги вържат на купчинки и да ги отнесе в колата. Валерия Адамовна отдавна се канеше да предаде в чуждестранния отдел книгите на шведски, които бяха принадлежали на баща й.

Всичко се подреждаше много сполучливо. Концертът беше великолепен. Свиреше Дмитрий Башкиров. Беше същата програма, която някога бе изпълнявал Левандовски, и Вера изпадна в рядко приятно състояние: музиката обедини спомените за покойния й любим и седналия до нея техен син, на когото бе успяла преди началото на концерта да пошепне, че баща му е изпълнявал всички тези творби великолепно, просто безподобно.

Башкиров също се справи доста добре. Не по-зле от Левандовски. Този ден публиката в залата беше от избрана по-избрана — само ценители и познавачи, а и много музиканти бяха дошли на концерта.

— Ако беше жив баща ти, днешният концерт щеше да бъде празник за него — каза Вера в гардероба и Шурик се поучуди: майка му извънредно рядко говореше за баща му.

„Май започна да говори за него по-често след смъртта на баба“ — помисли си той. Интуицията му се изостряше, когато мислеше за майка си.

Дълго не можаха да хванат такси: публиката беше знатна и май никой не искаше да се прибира с тролей. Тръгнаха пеша по „Тверски“. До театър „Пушкин“ Вера въздъхна и Шурик прекрасно знаеше какво ще каже.

— Проклето място — изрече тържествено тя и на Шурик му стана приятно, че знае всичко предварително. Но този път тя не спомена за Алиса Коонен. Той я държеше под ръка — беше висок колкото Левандовски, с когото тя много пъти бе минавала оттук — и я държеше със същата почтителна твърдост както баща му.

„Какво щастие“ — помисли си Верочка.

Излязоха на улица „Горки“. На ъгъла до аптеката Шурик спря такси. Вера Александровна май дори изглеждаше доволна, че ще се прибере сама — искаше да остане насаме с мислите си.

— Нали няма да закъснееш много? — попита тя сина си вече от колата.

— Веруся, естествено, ще е късно, вече минава десет. Валерия Адамовна каза, че имало около осемдесет тома, трябва да се свалят, да се оформят на пакети, да се натоварят в колата…

Вера махна с ръка. Знаеше какво ще направи, когато се прибере. Ще извади писмата на Левандовски и ще ги препречете…

Валерия посрещна Шурик в небесносиньо кимоно на бели щъркели, волно полетели по пълното й тяло от запад на изток. Някогашен подарък от Беата. Измитата й коса — леска, славянски рядък цвят — падаше по раменете, леко подвита нагоре.

— Ах, миличък, благодаря ти! — радваше се Валерия, докато той се туткаше в антрето. — Не, не, не се събличайте тук! В стаята, в стаята!

Потропвайки с патерицата, тя закуца към стаята. Той я последва. В стаята си съблече якето, огледа се. Стаята бе разделена с мебелите на кътове също както някога у тях на „Камергерски“. Библиотечни шкафове. Бронзов полилей със син стъклен глобус…

— Прилича на някогашното ни жилище на „Камергерски“ — каза Шурик. — Там съм се родил.

— Аз пък съм родена във Вилно, Вилнюс, както го наричат сега. Но на училище ходех вече в Москва, в руско училище. До седемгодишна възраст не говорех руски. Родният ми език е полски. И литовски. Така е, защото мащехата ми говореше руски много лошо, макар че през последните си двайсет години живя тук. С татко си говорехме на полски, а с Беата — на литовски. Така че руският ми се пада трети.

— Така ли? — учуди се Шурик. — И моята баба много рано ме научи да говоря на френски… А после ме научи и на немски…

— Е, тогава е ясно… Значи и вие като мен сте родилно петно от капитализма…