Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Чувстваше, че трябва да се удържа по-дълго, и нейните припадъчни паузи му даваха този шанс.

В един часа през нощта Шурик се обади на майка си и й каза, че ще се забави: работата се оказала много голяма. И наистина, приключиха с работата чак към три.

Лежаха в абсолютно мокрото легло. Тя изглеждаше отслабнала и много млада. Шурик понечи да стане, но тя го спря:

— Не може така отведнъж.

Той отново легна. Целуна я по ухото, което му беше наблизо.

Тя се засмя:

— Оглуши ме. Трябва ето така.

И напъха големия си език в ухото му гъделичкащо и мокро.

— Никога през живота си не съм се чувствала така — прошепна тя, когато извади езика си…

— И аз — с лекота се съгласи Шурик.

Той беше на деветнайсет и наистина имаше много неща, които още не бяха му се случвали.

Вера препрочете писмата на Александър Сигизмундович, двете връзки — отпреди войната и следвоенните. Тя ги знаеше наизуст и си спомняше не само писмата, но и часа, мястото и обстоятелствата, при които ги бе получила. И чувствата, които бе изпитала тогава.

„Бих могла да напиша роман“ — помисли си тя. Подреди пликовете на купчинки, превърза ги с панделките и ги отнесе на мястото им. След толкова години младостта й изглеждаше ярка и значителна. До кутията, в която се пазеха писмата, Вера намери още една, кутия на майка й. Елизавета Ивановна буквално изпитваше страст към различни кутии, ковчежета, бонбониери. Пазеше и тенекиени, отпреди революцията, от чай и бонбони, и швейцарски, и френски…

„Но какво има вътре?“ — помисли си Вера, докато преместваше кръглата кутия за шапки, за да сложи на мястото й своята мемориална кутия.

Отвори я. Учуди се. Усмихна се. Тук имаше бърсалки за прах, които Елизавета Ивановна бе ушила от излезли от употреба скъсани копринени чорапи. Вера си спомни как майка й нарязваше старите чорапи, налагаше един върху друг четири пласта и ги тропосваше с кръстат бод. По същия начин правеше и парцалчета за почистване на пера на перодръжки, но от старо сукно. Колко много неща бяха излезли от употреба… сашета… малки възглавнички… маши за къдрене… халки за салфетки… а и самите салфетки…

Вера взе две телеснорозови бърсалки — сега не се носеха и чорапи с такъв цвят — и обиколи стаята, забърсвайки праха от безбройните дребни предмети, които съставяха неизменния пейзаж на живота й.

„А огледалото мама бършеше, кой знае защо, с амоняк — спомни си Вера, като се погледна в огледалото. — И вече никой не ме смята за красавица — засмя се кисело на миловидното си отражение. — Може би само Шурик“.

Завъртя глава надясно, наляво. Какво пък, наистина изглеждам добре. Само дето брадичката ми се е поразвалила, шията ми е провиснала. И ако поотместя якичката столче, ще се оголи белегът, розов и леко нагънат. Хубав шев, на други шевовете станаха по-груби, по-дебели… На мен направиха козметичен… Тя опипа набръчканата си брадичка. Има си упражнение за това — и тя завъртя главата си в кръг, и нещо в тила й изпука. Ето на, натрупвания на соли. Трябва да правя тези упражнения…

Бяха минали вече няколко дена, откак бе ходила с Шурик в консерваторията. Предната вечер, вече без него — той имаше занятия в института — тя отиде в музея на Скрябин. Изпълняваха „Поема на екстаза“, която тя помнеше от първата до последната нота. Никога не беше опитвала да я свири — много сложна беше. Но си спомни с умиление как в младостта й под звуците на тази енергично накъсана музика учениците в студията изпълняваха своите хореографско-спортни упражнения. И стиховете на Пастернак, свързани със същата музика и с неговия тогавашен кумир, композитора Скрябин. Каква мощна, каква модерна култура — и всичко се изплъзна нанякъде, разпиля се сякаш съвсем безследно… И в театъра няма какво да се гледа освен класиката. Говори се за Любимов… Но там всичко е изградено върху брехтовската енергия. Биомеханика. Някак тъжно време… Да, появи се и Ефрос. Трябва да го видя… Тя седеше с прашната бърсалка в ръце и размишляваше за висши сфери, когато внезапно и неочаквано за този късен час на вратата се позвъни — дойде съседът Михаил Абрамович…

— Връщам се от събрание и гледам — у вас свети — обясни той.

— Влезте, заповядайте, само да си измия ръцете… — Вера отиде в банята и отпусна ръцете си под водната струя. Прашната бърсалка остави в мивката — да я изпере после.

Той стоеше на килимчето с изключително делови вид:

— Е, какво, Вера Александровна, обмислихте ли предложението ми? Мазето стои неизползвано!