Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Кой ли може да бъде? — тревожно погледна Вера Александровна Шурик, когато на вратата се позвъни.

— О, Господи! Това е Аля Тогусова!

— Е, ето пак… — горестно наведе глава Вера Александровна и въздъхна. — Но защо си я поканил?

— Мамо! И през ум не ми е минавало! Как можа да го помислиш?

Те седяха мълчаливо до масата пред трите прибора. Единият — за баба му.

Звънецът плахо звънна още веднъж.

Вера Александровна потропа с крехките си пръсти по масата.

— Знаеш ли какво казваше баба ти в такива случаи? Гостът е от Бога…

Шурик стана и отиде да отвори. Беше ядосан — и на себе си, и на Аля. Тя стоеше на вратата със салата и млин. И го гледаше с умолителна и безсрамна усмивка. И на него ужасно му дожаля за нея.

Новата година беше провалена и той още не знаеше до каква степен.

Трапезата беше красиво украсена, но оскъдна. Млинът на Аля — отгоре пресушен, а отвътре недопечен. Шурик изяде две парчета, но не забеляза това, Вера Александровна също, тъй като не го и опита. Вера дори не се доближи до инструмента и Шурик страдаше, като гледаше безизразното й лице. Миналогодишната нелепост — Фаина Ивановна с шумната й намеса — беше поне театрална. А и на самата Аля й беше чоглаво: тя седеше с Шурик и майка му край новогодишната трапеза, но ни най-малко не тържествуваше заради този факт. В тази композиция третият явно беше излишен. В дванайсет часа се чукнаха. После Шурик донесе чая и четири пасти, за които сутринта бе ходил на „Арбат“. След петнайсет минути Вера стана и отиде да си легне, като каза, че я боли глава.

Шурик занесе съдовете в кухнята и ги остави в мивката. Безсловесната Аля веднага ги изми. Както се мият химически съдове — пълно почистване на мазнината и двайсеткратно изплакване, за да не се стичат капките.

— Ще те изпратя до метрото. Още работи — предложи Шурик.

Тя го погледна като наказано дете, отчаяно:

— Само това ли?

Шурик искаше по-бързо да се отърве от нея и да отиде у Гия:

— Какво друго? Добре, искаш ли още чай?

И тогава тя застана в ъгъла зад кухненската врата, захлупи лицето си с ръце и горчиво заплака. Отначало тихо, после по-силно. Раменете й също някак си преминаха от по-ситни потрепервания към по-силни, чуха се задавено клокочене и странно тропане, което дори учуди Шурик: тя леко удряше глава в касата на вратата.

— Ама ти какво така, Аля, защо? — Шурик я хвана за раменете, искаше да я обърне към себе си, но тялото й приличаше на дърво, израснало от пода. Не можеше да я помръдне.

Дрезгави ритмични звуци, чести и издишващи, се изтръгваха от нея.

„Сякаш някой помпа скъсана велосипедна гума“ — помисли си Шурик.

Той пъхна ръка между нея и вратата, но люлеенето й не престана. Само звуците се усилиха. Тогава Шурик се изплаши, че майка му ще чуе. Беше сигурен, че тя не спи, а лежи в стаята си с книга и ябълка… Като се понапрегна и се учуди от съпротивата на крехкото й тяло, той откъсна Аля от пода, отнесе я в стаята си и затвори с крак вратата. Искаше да я сложи на кушетката, но тя беше вкопчила в него замръзналите си ръце, потреперваше с рамене и мяташе главата си. А когато успя да я сложи да легне, ужасен отскочи от нея: очите й бяха забелени, устата — изкривена от гърч, ръцете потреперваха и тя явно беше в безсъзнание…

Бърза помощ, Бърза помощ! — втурна се първо към телефона, но спря със слушалката в ръка. Веруся ще се уплаши… Затвори телефона, наля вода в чаена чаша и се върна при Аля. Кривите й юмручета още потреперваха, но велосипедните звуци вече не се чуваха. Той повдигна главата й, опита се да й даде вода, но устните й бяха плътно стиснати. Остави чашата и седна в краката й. Забеляза, че и краката потреперват в същия ритъм. Поличката й беше жално запретната, тънките крака се провиждаха под голямото за нея розово трико. Шурик заключи вратата, свали й трикото и започна оздравителната процедура. Нямаше други средства в арсенала си, но това, единственото достъпно за него, подейства.

След половин час тя се съвзе напълно. Спомняше си, че бе измила съдовете, а после се бе озовала на кушетката на Шурик, и с чувство на дълбоко удовлетворение си отбеляза: „Седми път!“ А после той, докато си закопчаваше панталоните, галантно се поинтересува как се чувства тя. Тя се чувстваше странно: главата й бучеше и й тежеше. Сметна, че е от шампанското.

Метрото вече не вървеше. Шурик откара Аля в общежитието с такси, целуна я по бузата и със същата кола пое към Гия, щастлив, че всичко се е разминало, и свали от плещите си това неприятно приключение.