Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Именно тогава я споходи настроение. Лошо настроение. И дори много лошо. Вече свикнала с мисълта, че след като завърши институт „Менделеев“, завинаги ще остане в Москва, тя разбра колко трудно щеше да бъде да избяга от Акмолинск, към който се оказваше прикована за цял живот.

Единствен изход беше бракът и единствен кандидат беше Шурик, който вече беше зает, макар и фиктивно. Тя кой знае защо, си мислеше, че след като бе направил такава услуга на Стовба, с която не бяха особено близки приятели, за нея пък трябваше непременно да се ожени. И то не фиктивно. Тя броеше на пръсти: вече шест пъти бяха любовници. А това не е един и два пъти, сериозна работа е. Вярно, Шурик някак не проявяваше сам интерес към нея. Но той беше много зает: и болна майка, и учене, и работа — нали времето не стига за всичко, — убеждаваше се сама тя.

Не смяташе да се предава и Новата година й се струваше подходящ момент за поредното настъпление.

От средата на декември тя няколко пъти се отби на „Новолесная“, уж е била наблизо, но все не заварваше Шурик вкъщи. Вера Александровна я черпеше с чай с мляко, беше разсеяно-приветлива, но беше невъзможно да се извлече нещо от това. Искаше й се да я поканят за посрещането на Новата година, както стана миналата — в паметта й някак се бе размило обстоятелството, че и миналата година никой не я бе канил.

Когато най-сетне хвана Шурик по телефона, му каза, че трябва спешно да си поговорят. Шурик, без да изпита ни най-малко любопитство, изтича в „Менделеев“ към десет и половина вечерта и това тичане дори му достави удоволствие, както и видът на главния вход, на вестибюла — изпитваше чувството на освободен арестант, посетил бившата си каторга вече като свободен човек.

Аля, облечена в неизменната си синя жилетка, с бухнала тупирана прическа на главата, го посрещна на стълбището. Хвана го под ръка. Шурик се огледа — странно, нито една позната физиономия, хем беше учил тук цяла година…

Отидоха в пушалнята, под стълбището. Аля извади пакет цигари „Фемина“.

— О, ти пушиш? — изненада се Шурик.

— А, просто глезотия — Аля въртеше цигара със златиста ивичка.

Шурик винаги се чувстваше малко неловко в нейно присъствие.

— Е, казвай, какво има?

— Исках да се посъветвам с тебе за Нова година — не беше успяла да измисли по-хитър ход, колкото и да се бе мъчила. — Дали да изпека млин, или да направя салата?

Той я гледаше с недоумение, понеже помисли, че тя иска да го покани в общежитието.

— Ами аз ще си бъда вкъщи с мама, както винаги. И не смятам да ходя никъде…

Това беше истината, но не цялата. Беше решил след един часа, след като изпият с майка му по чаша ритуално шампанско, да отиде у Гия Кикнадзе, у когото щяха да се съберат бившите му съученици.

— Но и аз искам да дойда у вас, само че трябва да приготвя нещо…

— Добре, ще попитам мама… — отвърна неопределено Шурик.

Аля издуха струя дим от отворената си уста. Нямаше какво да каже, но трябваше да се сети за нещо…

— Не си ли чувал нещо за Стовба?

— Не…

— Аз пък получих писмо.

— Е, и?

— Нищо особено. Пише, че след академичния отпуск ще се върне, а дъщерята най-вероятно ще остави при майка си.

— Ами правилно — одобри Шурик.

— А Калинкина и Демченко ще се женят, чу ли?

— Коя е тази Калинкина?

— От Днепропетровск, волейболистката. Една такава, ниско подстригана…

— Не си я спомням. Че и откъде да чуя — не съм виждал никого от онази група освен тебе. Само с Женка понякога по телефона…

— А Женка си има гадже! — в отчаянието си почти извика Аля. И вече нямаше изобщо какво повече да каже.

Шурик не прояви никакъв интерес към новините от курса.

— Ох, забравих да ти кажа! Помниш ли Израйлевич? Е, получи сърдечен пристъп, откараха го в болницата и няма да изпитва през зимната сесия, а после може изобщо да се пенсионира!

Шурик добре си спомняше този маниак математик, той дори се бе промъкнал в сънищата му. Именно заради него бе избягал от институт „Менделеев“: есенната сесия по математика се оказа решителна…

— Пада му се — избъбри Шурик. — Но ти какво искаше да ми кажеш? Нещо спешно, нали? — уточни Шурик темата на срещата им.

— Ами за Нова година, Шурик, да се уговорим… — обърка се тя.

— Аа, разбирам — каза той неопределено. — И това ли беше?

— Ами да. Нали трябва предварително…

Шурик галантно изпрати Аля до „Новослободская“ и хукна за вкъщи, като начаса забрави и за нея, и за безинтересните й новини. И то забрави толкова стабилно, че си спомни за този разговор едва към единайсет и половина на трийсет и първи декември, когато двамата с Вера седяха край елхата със запалени свещички в бабината стая и всичко беше точно така, както бяха се канили да го направят още миналата година: бабиният фотьойл, наметнат с нейния шал, полумракът, музиката, новогодишните подаръци под елхата…