Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Той пъхна писмото в джоба си и хукна към института: над главата му бе надвиснала сесията, и пролетта бе надвиснала, и той пак беше закъсал по неорганична химия с лабораторните упражнения, и още не беше наел вилата, която баба му наемаше всяка година, отчасти защото не бе намерил в тефтера на баба си служебния телефон на хазяйката, отчасти поради липса на време: знаеше се, че вили се наемат през февруари, а през март вече не може да се наеме нищо свястно.

Тичаше към института и писмото от Лиля беше в душата му както изядената сутринта закуска — в стомаха — необратимо и надълбоко. Двата факта, съобщени от Лиля — че родителите й са се развели и че тя си има нов приятел на име Арие, — изобщо не го развълнуваха. Развълнува го самото писмо — почти физически: ето листа, на който нейната ръка бе написала нещо, от което следваше, че тя съществува на този свят, а не е изчезнала безследно като баба му. Защото досега бе имал чувството, че те са заминали в една и съща посока. И това писмо в джоба му — колко обичаме всички ние да се самозалъгваме — сякаш намекваше, че и баба му може да му изпрати писмо от мястото, където се намираше сега.

Шурик не премисли това докрай, това приятно чувство не се облече в думи, с които би могъл да го обясни на друг човек. Но нима майка му ще разбере това смътно, приятно чувство? Ще си помисли, че той просто се радва на писмото от Лиля…

И Шурик, отместил встрани всичко неясно и неконкретно, продължи да живее — тичаше в института, държеше някакви колоквиуми, успяваше дори да припечелва по нещо — чрез уроците по френски, наследени от баба му. Парите, за които и дума не ставаше, когато баба му беше жива, изчезваха с невероятна скорост и го принуждаваха да мисли за тях. Шурик беше абсолютно наясно, че за това трябва да се грижи именно той, а не майка му — слабичка и съвсем прозрачна.

„За догодина ще събера повечко нови ученици“ — реши той. Да преподава френски на деца, му харесваше много повече, отколкото самият той да усвоява науката химия. И макар че гледаше да посещава занятията и правеше лабораторните упражнения, повече разчиташе на Аля Тогусова, а тя се стараеше, правеше и невъзможното и дори преписваше за него конспектите на лекциите, които той често пропускаше.

Аля, която бе примамила Шурик в онази паметна новогодишна сутрин и поради неопитност бе приела принудения жест на мъжка любезност като голяма женска победа, доста бързо схвана, че постигнатият успех не е чак толкова голям, но тази новогодишна сполука не бива да се оставя на самотек, а, напротив, за да расте и да се развива тази фиданка, трябва много и упорито да се труди. Тази мисъл не беше нова за нея — беше стигнала до нея още като малка, когато за пръв път се бе сблъскала с факта, че на този свят има жени, които носят обувки, докато мнозинството, към което принадлежеше и майка й, зиме носят валенки, а лете — гумени ботуши… С една дума, животът е борба, и то не само за висше образование. Шурик, разбира се, много й харесваше, може би дори беше влюбена в него, но всичките тези романтични емоции не можеха и да се сравняват с онова високо напрежение, което се раждаше от сумирането на решаваните задачи: висше образование, съчетано с Шурик и принадлежащата му по право столица. Аля се чувстваше едновременно и звяр, който следи плячката си, и ловец, срещнал рядък дивеч, който можеш да срещнеш веднъж в живота си, ако ти излезе късметът…

Напрежението в съществуването на Аля се подгряваше от още едно обстоятелство: в онази новогодишна нощ Лена Стовба също бе намерила своето щастие — беше се запознала с кубинеца Енрике, тъмнокож красавец, студент в Университета „Патрис Лумумба“. Покани я да танцуват и под звуците на „Бесаме мучо“ цяло ято пухкави бебчета — амури, купидони и други крилати — изстреляха своите стрели в едрата двойка и вялата по природа Стовба разсъни бялото си тяло, трепна срещу танцуващия с всички свои органи кубинец и измина екстрено целия подготвителен път, за чието изминаване понякога е нужно доста значително време — пое по него един час преди новогодишната полунощ и го завърши в силни тъмнокожи прегръдки в два часа сутринта на първия ден от новата година.

Въпреки че двайсетгодишният младеж беше кубинец и следователно далеч не новак в любовната наука, той също остана слисан от това паднало при него от небето светлорусо чудо. Дружбата между народите напълно възтържествува — през март Стовба се чувстваше определено бременна, а влюбеният кубинец проучваше как може да сключи брак с руската гражданка.