Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Единствената, на която не й се наложи да лъже, беше Матилда — заспала в новогодишната нощ пред телевизора, тя едва на сутринта си спомни, че Шурик всъщност не бе дошъл… Така че, когато два дни след това той пристигна леко смутен заради неизпълненото обещание, тя само се засмя:

— Приятелче, не е нужно дори да говорим за това!

След Нова година студът сви още по-здраво. Зимата беше рядко безснежна, вятър смиташе суграшица към стени и огради и навсякъде се чернееха голите темета на градинки и пущинаци. Вера Александровна, която обичаше зимата заради белотата и измамната й чистота, страдаше от студа и зимния мрак, несмекчен от благодатта на снега, на преспите, на пухкаво белите дървета. През тази първа след смъртта на майка й зима тя започна някак особено дълго да боледува: настинките и ангините буквално се застъпваха. Елизавета Ивановна умееше да влиза в спогодби с болестите, пропъждаше ги с някакви домашни средства — мляко с мед, мляко с йод, бял равнец и червен кантарион. С една дума, с полезните съвети, отпечатани на последната страница на списание „Здраве“. Но сега освен обикновените болести върху Вера се нахвърлиха странни сърцебиения, обилни изпотявания, които я обливаха като ковач в горещ цех, тайнствени приливи и отливи, чието време уж отдавна бе минало за нея. Спохождаха я и някакви дребни разсеяни болки: ту в слепоочието, ту в стомаха, ту в палците на краката… Целият й организъм се разстрои, започна да капризничи и да крещи: Мамо! Мамо!

Светските познанства и широките връзки на Елизавета Ивановна бяха още живи и Шурик, докато подреждаше отлепилите се листове от големия бабин тефтер, на буква „А“ намери „Анализи“, Мария Ефимовна, която се оказа завеждаща биохимична лаборатория. За смъртта на Елизавета Ивановна тя знаеше от дъщеря си, някогашна студентка на баба му, и се отнесе към Шурик и Вера Александровна дори не по роднински, а така, сякаш те бяха оказали чест на лабораторията с избора си да направят изследванията именно в нея… Когато на другия ден отидоха в голямата, пълна със светлина и стъкло лаборатория, Марина Ефимовна, дребничка жена със старомодно лице на кинозвезда от нямото кино, дълго разпитва Вера Александровна за най-дребни подробности от състоянието й сутрин, следобед и вечер, надникна под клепача й и опипа връхчетата на пръстите й. После дълго разглежда на светлината епруветката с кръв от вената й, леко я разклащаше като дегустатор на вино и одобрително кимаше.

Няколко дни след като й взе кръв, тя й се обади по телефона и й съобщи, че не е намерила нищо лошо, но някакъв показател е в горната граница на нормалното и изобщо е очевидно, че Вера трябва да се прегледа в Института по ендокринология…

И още начаса тази Марина Ефимовна започна да звъни, да урежда, да ходатайства. Също като Елизавета Ивановна тя беше от породата на услужливите, приятни на всички хора и мрежите й бяха разхвърляни нашироко. Ендокриноложката, при която Марина Ефимовна изпрати Вера, беше от същата порода. Шурик придружаваше майка си при всичките й медицински прегледи и му предстоеше още много да се изненадва от многобройните приятели и приятели на приятелите на покойната му баба — нещо като тайно сдружение или монашески орден, в който всеки разбираше другия от половин дума и му помагаше… Те си бяха близки по някакво неопределимо качество. Всички разполагаха със собствено редче в бабиния тефтер, поставено не по азбучен ред, а абсолютно произволно: понякога по първата буква на професията — аптекарка, фризьорка, хазяйка на вила, понякога по първата буква на фамилното или собственото име и дори като в случая с машинописката Татяна Ивановна — по името на улицата, на която живееше… Може би Елизавета Ивановна бе имала някакъв особен код, според който бе избирала съответната буква, но Шурик не успя да го разкрие… И всеки от тези записани от бабината му ръка хора имаше очевидно точно такова тефтерче и се обаждаше, и не срещаше отказ, и така те представляваха цял един свят от взаимно помагащи си хора…

Повечето от телефонните номера започваха с букви — номерацията отпреди войната, сменена през петдесетте. Шурик звънеше на тези остарели телефони и винаги намираше непознати, но готови да услужат хора. Например някоя си „Аптечна Леночка“ през продължително охкане и искрено хлипане заобяснява безкрайно на Шурик каква необикновена жена е била баба му, а после лично им донесе вкъщи всички необходими лекарства, показа му как правилно се приготвя настойка от червен кантарион, а на Вера Александровна подари кехлибарена огърлица, която трябвало да действа като лек за болната й щитовидна жлеза…