Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Ами че как иначе! За Бога! Тепърва има да се лепят за него, такъв красавец! Вашата задача, Вера Александровна, е да го удържите десетина години, да не го оставите да се ожени рано. И моят, и той — на тринайсет години е, а е висок метър и седемдесет. До осемнайсет ще стане два. И момичетата вече го търсят. Аз пък си мисля, нека си поживеят, докато са млади…

Фаина Ивановна беше умна, посвоему дори талантлива. Започнала като касиерка, беше се издигнала до главен счетоводител. Авторитетът й в театъра беше огромен — и директорът, и художественият ръководител й имаха страха. Съществуваха някакви машинации, в които Вера Александровна поради скромното си положение и вродената си гнусливост на почтен човек не беше въвлечена, но се досещаше: крадат… Въпреки всичко обаче Вера изпитваше своеобразна почит към началничката си: вярно, вулгарна е, невъзпитана, но главата й е като сметачна машина, умна е. И сега е абсолютно права — ранният брак може да съсипе живота на човека. Слава Богу, миналогодишното момиче, Лиля Ласкина, замина, но ако не се бе случило така, това глупаче щеше да се ожени за нея.

— Момчетата трябва да се пазят повече от момичетата — цъкна с език Фаина Ивановна и в душата си Вера се съгласи с нея.

Изпратиха старата година, както му е редът — пиха шампанско.

— Ами телевизорът! Телевизора трябва да пуснем! — развълнува се Фаина Ивановна и потърси с очи телевизора. Телевизор нямаше.

— Как така? В наше време — без телевизор! — смая се Фаина Ивановна.

Нямаше как, тя мина без Брежнев, без „Голубой огоньок“, без „Карнавална нощ“. В дванайсет би бабиният стенен часовник и се чукнаха. Заеха се с купищата храна на Фаина. Вера само човъркаше с вилица в чинията си — замислената вечер беше провалена. Глупаво и безсмислено горяха свещите, помръкнаха лампичките по елхата, защото Фаина Ивановна с възгласа: „Мразя да съм на тъмно!“ запали полилея с всичките му крушки. С якия си гръб смачка вехтия шал на Елизавета Ивановна, като се тръшна в нейния фотьойл. Премести настрана празните прибори, символизиращи неявното присъствие на бабата. Фаина се хранеше с апетит, пилешките кокалчета хрускаха в зъбите й:

— Пиленцата винаги ги правя мекички, като ги мариновам първо…

„Прилича на лъвица — за пръв път през двайсетте години познанство забеляза Вера Александровна. — Как не съм забелязала по-рано? Две гънки напряко на челото, очите поставени широко, носът тъп, широк… И дори косата й е вчесана назад, прикрива животинския й тил…“

— А ти си хапвай, хапвай си, момиче — Фаина Ивановна не си направи труда да запомни името на тази малка мърла. Още беше ядосана на полковника, дори май повече, но с някакъв весел гняв. И й хрумна една идея: — Къде ви е телефончето?

Излезе в антрето и набра номера. Никога не му се беше обаждала вкъщи, той дори не знаеше, че има телефонния му номер. Вдигна жена.

— Ало! Домът на полковник Коробов? Приемете телефонограма от Министерството на отбраната…

— Толя! Толя! — развика се в слушалката женският глас. — Телефонограма от министерството! Един момент!

Но Фаина Ивановна продължи, без да обръща внимание на далечното вълнение на събеседницата си:

— Командването честити на полковник Коробов Новата година и повишението. От петнайсети януари тази година той е назначен за началник на Магаданския военен окръг. Секретар Подмахаева.

И тресна слушалката. Че какво? Нали живеем в театър! И настроението й значително се подобри.

— Ама вие защо не ядете? — и самата тя изведнъж почувства пристъп на глад и сложи в чинията на Шурик салата и парче риба. — Вера Александровна! Защо нищо не ядете? Чинията ви е празна! Шурик, налей чашите!

Шурик понечи да отвори втора бутилка шампанско.

— Не, не, дай коняк.

Тя беше донесла всичко: и коняк, и бонбони.

Дано си отидат по-скоро — тормозеше се Вера. — Да си останем двамата, да си спомним за мама. Всичко е провалено, провалено. Разбира се, това е невероятно нахалство да се изтърсиш така, без покана, с тази чудовищна храна, от която после ще получим киселини, оригване, ако не и стомашно разстройство…

Аля се чукна с всички и отпи. О, докъде стигна! Да можеха да я видят приятелките й от Акмолинск… В Москва, в такъв дом… С копринена рокля… Шурик Корн, пиано, шампанско…

Никога по-рано не бе пила. Когато й предлагаха, отказваше. В завода се пиеше поголовно, тя винаги се бе страхувала от пияни мъже и знаеше какво правят: сграбчат те, преметнат ти фустата над главата и те почват… И полубратята й като малка, и момчетата от бараките — няколко пъти я бяха хващали. В лабораторията също — миналата година организираха за Първи май нещо като банкет, а после домакинът и старши лаборантът Зоткин й са нахвърлиха в гардеробната… Но сега й беше толкова хубаво, толкова сладко.