Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Прекрасно! Прекрасно! Ще ви звънна пак по-късно.

Но тя звънна след един час, и то направо на вратата.

Едра и червендалеста, със заснежено астраганено палто и също такава шапка, влезе като безбрад Дядо Мраз, който е прехвърлил подаръците от чувала в две тежки пазарски чанти.

Вера Александровна ахна:

— Фаина Ивановна! Каква изненада!

Фаина Ивановна вече мяташе върху ръцете на Шурик тежкото си палто, измъкваше от разпънатите ботуши огромните си стъпала и оправяше лепкавата си от лака коса:

— Именно, изненада! Приемайте гостенка!

Тя беше толкова доволна от своята авантюра, че не забеляза нито учудените вежди на Шурик, нито лекия жест на Вера към сина й — сиреч няма как… И през ум не й минаваше, че нейната служителка няма да се зарадва на посещението й. Наведе се, порови в голямата чанта и изпъшка:

— Дявол го взел! Май съм си забравила обувките! Нови обувки, да се наконтя, празнични…

— Шурик, подай, ако обичаш, големите пантофи — помоли Вера Александровна.

— Кои, Веруся?

Облечен с новия пуловер, едър, красив, гладко избръснат, Шурик изпълваше с раменете си рамката на вратата…

Ех, да имаше и пагони, и десетина годинки отгоре…

Фаина Ивановна имаше една слабост — страшно много я привличаха военните. Но свой собствен, за брак, не намери — само приходящи, временни, несигурни. А откъде идва главното обаяние на един военен? Разбира се, от неговата стабилност. А откъде у любовника стабилност? Ето и сегашния: най-сетне Фаина докопа голямата полковнишка звезда, калпака — и той, пъргав донемайкъде, идва при нея като на работа, два пъти седмично, но не се дава в ръцете й. И ето днес: предварително й каза, че изпраща жена си и децата при родителите си в Смоленск за всички празници, а в осем се обади и сухо каза, че дъщеря му се е разболяла и всичко се отменя… Няма да дойде…

Фаина Ивановна запокити една чиния в пода, отрони четири гневни сълзи и се обади на Вера Александровна. После събра в чанти всичките си новогодишни лакомства, истинска празнична храна, дори пирожки — не като художествения театър на Верочка с половинката маслинка и листенцето магданоз, — и цъфна у тях. Хем няма да седи сама вкъщи, хем изненада за горката Вера. А за Фаина Ивановна изненадата се оказа Шурик — съвсем доскоро го бяха водили с копринената ризка и папийонката на театър, понякога за ръчичка с благородната му баба, а сега — нито едното, нито другото: и маман е мъртва, и вместо стеснителното момченце — младо биче. Още мирише на мляко, а снагата му мъжка: ръст, плещи… И в този смисъл Фаина нямаше късмет — тя беше висока, снажна, а цял живот случваше на дребни мъжлета, па били те и полковници…

Фаина вадеше от чантата буркани и пакети, отрупваше с тях тясната кухненска маса и бърбореше:

— Ама наистина, колко добре ми хрумна! Викам си, вие сте сами, аз съм сама. Защото днеска изпратих Витка в Руза на зимен лагер! Че и кой ни е потрябвал! Къде ви е големият поднос?

Шурик с ентусиазъм затърси подноса в бюфета. На него всичко му харесваше: и идеята на майка му да посрещнат Новата година в печални спомени, строго и благородно, и намерението на Фаина да празнуват сред великолепно изобилие…

Още не бяха подредили донесените млинове и салати, когато отново иззвъня телефонът. Беше Аля Тогусова:

— Шурик! Аз съм пред института. Представяш ли си, момичетата са заминали и са взели ключовете от стаята, а коменданта го няма. Не мога да вляза… Може ли да дойда у вас? — хихикна тя не съвсем уверено.

— Ама, разбира се, Аля, защо изобщо питаш? Да те посрещна ли?

— Стига, че аз не знам ли пътя? Ще дойда сама…

Аля се обаждаше не от института, а от метрото. След десет минути беше пред вратата. Този път се изненада Вера Александровна. В първия момент й се стори, че е дошла Лиля Ласкина: дребничко, силно гримирано момиче с очи, почернени кажи-речи до ушите… Шурик простодушно се разкикоти:

— Леле, че си се боядисала, човек не може да те познае…

Тя бързо хвърли вехтото си палто и застана пред тях с чуждата вишнева рокля, пристегната с широк колан с пробита набързо допълнителна дупчица, като оправи събраната си в кок корава коса.

— Същинска японка си… — и да беше искал, Шурик не би могъл да измисли нещо по-добро. Казахката Аля Тогусова искаше само това — да прилича на японка.

Докато си говореха в антрето, Вера Александровна успя да пошепне на Фаина Ивановна:

— Състудентка на Шурик. Учат заедно. Тя е отличничка, от Казахстан. Идваше у нас да учат заедно за изпитите.