Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Сега, след ужасната история с баба му, той панически се страхуваше за майка си. Ролите им се размениха окончателно — Вера постави сина си на мястото на покойната си майка, а Шурик с лекота пое тази роля и отговаряше за нея, ако не като баща за детето си, поне като по-голям брат за по-малката си сестра, и грижите му за нея бяха не абстрактни, умозрителни, а съвсем практически, които му отнемаха много време.

Труден беше животът на Шурик. Макар да влезе лесно в института, учението се оказа тежко за него. Без никакво съмнение той беше момче с хуманитарна насоченост и лекотата, с която усвояваше чужди езици, далеч не му служеше при другите предмети. Към края на първия семестър натрупа много недоразбрани знания по всички науки, с усилие взимаше зачотите и постоянно търсеше помощта на Аля и Женя. Те го подготвяха, а понякога и просто му правеха курсовите работи. Макар че още не беше се сринал на сесията, беше изпълнен с лоши предчувствия за нея. Единственият предмет, който му вървеше прекрасно, беше английският. Недоразумението, послужило за косвена причина за смъртта на Елизавета Ивановна, сякаш рецидивираше: отново по погрешка го бяха записали в друга езикова група. Когато видя името си в групата „английски — напреднали“, той дори не отиде в деканата да се разправя. Започна да ходи на лекции и преподавателката чак в края на семестъра откри, че един от нейните студенти по погрешка за три месеца е усвоил пълния курс на гимназиалния английски и прекрасно се е справил с новия обем знания.

Навремето Вера, придружена от Шурик, редовно посещаваше най-хубавите театрални премиери и концерти. Сега, когато го поканеше да излезе някъде с нея, той понякога отказваше: нямаше време. Трябваше да учи много, най-вече не му вървеше с химията — тя му изглеждаше нестройна, клоната, лишена от логика…

Всичко в живота на Шурик се промени отведнъж — и главното, и дреболиите. Само едно оставаше неизменно от миналата година насам — понеделничната Матилда. Впрочем в техни понеделници понякога се превръщаха и други дни от седмицата. Тъй като Вера се чувстваше потисната в самотни вечери, Шурик, дремейки над учебниците, изчакваше да стане единайсет, когато майка му вземаше своето приспивателно, после оставяше в своята стая запалена нощна лампа и тиха музика и по чорапи и с обущата в ръце отваряше, след което заключваше входната врата, без бравата да изщрака, обуваше се на стълбищната площадка и хукваше надолу по стълбището, после през двора, по железопътното мостче — при Матилда…

Отключваше си със свой ключ, който му бе поверен като знак не за любовна връзка, а за приятелство, от деня, когато Матилда за пръв път остави котките на неговите грижи. През отвора на вратата той виждаше широкото бяло легло, излегнатата върху пухкавите възглавници Матилда с бяла свободна нощница, с меко заплетена нощна плитка на рамото, с дебела книга, обвита във вестник, заобиколена от трите черни котки, заспали в причудливи пози върху отпуснатото й тяло. Матилда се усмихваше на обърнатия кадър — силно зачервения юноша със спортно яке и сняг върху гъстата коса. Знаеше, че е тичал през цялото време, като звяр за водопой, и знаеше, че той би тичал не двайсет минути, а цяла нощ, а може би и седмица, за да я прегърне по-скоро, защото гладът му беше млад, зверски, и тя чувстваше готовността си да го уталожи.

Понякога й хрумваше, че не би било зле да научи момчето на едно-друго, защото и в леглото той продължаваше да тича към нея и нямаше време за бавна нежност, за нега, за изтънчена ласка. Дотичал, той внезапно се откъсваше от нея, ахваше, поглеждайки часовника, бързо се обличаше и побягваше. Тя отиваше до прозореца и виждаше как префучава през двора до улицата, после се мярва в пространството между две сгради…

„Бърза да се прибере при майка си — позасмиваше се тя добродушно. — Дано не се привържеш, стара глупачке…“

Страхуваше се от привързаност, страхуваше се от разплата. Отдавна знаеше, че за всичко в крайна сметка се плаща.

Очакваше се Нова година да бъде печална: така го бе замислила Вера Александровна. Бе се настроила на благороден минор, бе извадила албума на Менделсон и предварително бе репетирала Втората соната. Нямаше особено високо мнение за изпълнителското си ниво, но единственият зрител, на когото разчиташе за новогодишната вечер, беше най-доброжелателният на света.

Актьорската й душа не умираше. Старият спектакъл на живота й се бе провалил, овехтял и тя започна да си създава нов от подръчни материали, от сбиритока, както казваха в театъра. На Менделсон подхождаше черна рокля, затворена, но с прозрачни ръкави, подобаваща за изпълнителка. А и черното й отиваше. Ама според еснафските традиции Нова година не се посрещала в черно — много важно. Трапезата ще бъде скромна: никакви мамини пирожки с прасешки вид, съвършено еднакви, сякаш машинно производство, никакво семейно боле в сребърна кофичка стил а ла рюсс… Между другото, къде ли се е дянала тя, трябва да попита Шурик… Мънички сандвичи… Е, тарталетки може да се купят от бюфета на ВТО 4 4 Всероссийское театральное общество — Общоруско театрално дружество. — Б.пр. . Портокали. И бутилка сухо шампанско. Толкова. За нас двамата.