Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Шурик, трябва да видим нещо за обяд… Шурик, имахме някъде кочан със сметките за тока… Шурик, не си ли виждал случайно синия ми шал…

Всичко това — в неопределена, недоизказана форма.

Както и преди, тя оставяше счетоводителската си заплата в гобленена кутийка на масичката на Елизавета Ивановна. Шурик пръв откри, че тези пари не стигат доникъде, и още от средата на септември започна да дава уроци на предишните ученици на баба му. Освен това получаваше стипендия.

На връщане от института той се отбиваше в близкия магазин, носеше вкъщи пелмени, картофи, ябълки, без които майка му не можеше да живее, плащаше сметките за газ и ток, намираше шала, плъзнал се в пролуката между стената и шкафчето за обувки…

Веднъж в седмицата купуваше дребна треска и я занасяше на Матилда… Очакваше писма от Лиля. Но писма нямаше и нямаше.

Наближаваше Нова година, първата Нова година без Елизавета Ивановна, без коледния празник и курабийките с късмети, без бабините щедри и неочаквани подаръци и дори май без елха… Във всеки случай Вера не знаеше откъде се вземат елхите, кой ги носи вкъщи и как бодливото дърво се озовава в пазената от Елизавета Ивановна стара кръстачка, закрепена с комплект клинчета, които също се пазеха в специална кутия.

С изтичането на седмици и месеци липсата на Елизавета Ивановна се усещаше все по-остро, особено в онази предновогодишна седмица, която в предишните години беше радостно напрегната, подготвителна — почти всеки ден идваха ученици, излъскваха изпълненията си на френските стихове и песнички, а Вера вечер, когато си дойдеше от работа, сядаше пред пианото, акомпанираше им, като си припомняше незабравимия Александър Сигизмундович, и неволно тръсваше глава в края на всяка музикална фраза, както навремето правеше той, децата пееха силно и фалшиво, Елизавета Ивановна, строго похлупила с горна устна халтавата си протеза, потропваше с върха на обувката си по стария килим, в топлата фурна се доизсушаваха захаросаните късчета портокали и ябълки, из целия апартамент се носеше благоухание на канела и портокали, смесено с празничния мирис на прясно излъскани подове…

— Между другото, Шурик, къде е записан телефонът на Алексей Сидорович?…

Алексей Сидорович беше човекът, когото Елизавета Ивановна от памтивека канеше два пъти годишно да лъска подовете — преди Коледа и преди Великден, но той нямаше телефон, живееше в Томилино, така че тя му пращаше картичка, в която му съобщаваше кога трябва да дойде. А адреса му просто бе запомнила, в телефонния бележник го нямаше…

Още от детинство Вера понасяше зле тъмния и муден декември: вечно настиваше, кашляше, изпадаше в депресия, която в онези години наричаха просто униние. Обикновено още от ноември Елизавета Ивановна засилваше обичайните си грижи за дъщеря си, даваше й някакъв бъркоч от листа на алое с мед, правеше отвари ту от живовляк, ту от дивисил, сутрин й даваше да изпие малка чашка червено вино…

Този декември, първият без майка й, се оказа за Вера особено тежък. Много плачеше и което е странно, дори насън. Когато се събудеше, едва събираше сили, за да надвие тези безпричинни сълзи. И в службата си внезапно, без какъвто и да било повод, започваше да плаче, а в гърлото й заставаше задушаваща топка. Не спираше да отслабва, така че полите й се въртяха около мършавите бедра, а младичките актриси постоянно я питаха каква диета спазва. Разбира се, причината беше не в някаква диета, а в щитовидната й жлеза, която от млади години беше увеличена, а сега изхвърляше в кръвта й огромни дози хормони, поради което Вера се чувстваше слаба, плачеше и място не си намираше.

А тъй като симптомите на болестта във всяко отношение съвпадаха с обикновените симптоми на характера й, болестта дълго време не бе диагностицирана. Приятелките й намекваха, че не изглежда много добре, изглежда уморена.

Може би единствен Шурик чувстваше, че красотата й, избледняла, жална като стара порцеланова чашка или крилце на изпърхала своето пърхане пеперуда, става все по-трогателна…

Шурик я обожаваше. Предвидливата Елизавета Ивановна бе възпитала у него твърдото убеждение, че майка му е човек много специален, артистичен, че просто си губи времето с тази мизерна работа, която изобщо не отговаря на нивото й, само защото творческата работа изисква от човека пълно себеотдаване, а Веруся си е избрала друга съдба — да отглежда и да възпитава него, Шурик. Заради него е пожертвала артистичната си кариера. И той, Шурик, трябва да цени това. И той го ценеше.