Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

След смъртта на Сталин започнаха лека-полека да пускат заточените. Галина Ивановна би могла да се върне в Ленинград, но там си нямаше никого. А и да имаше, тя не го знаеше. И къде да тръгва сега за ново място? С годините тя се бе уредила добре и тук: стая единайсет квадрата в покрайнините на Акмолинск, до железопътния прелез, креват, маса, килим на стената — всичко това го имаше от мъжа си, че и работа като чистачка на гарата, където и тя си имаше своята печалба — празните бутилки от щедрите ръце на пътниците.

Докато Аля не ходеше на училище, майка й я вземаше на гарата и там, в чакалнята, тя приклякаше и жадно разглеждаше хората, които пристигаха на вълни, а после изчезваха някъде. Отначало безсмислено се взираше в тях и виждаше само безлико стадо като онова, овчето в казахската степ, но после започна да различава отделни лица. Особено привлекателни бяха руснаците — с други физиономии, другояче облечени, в ръце те носеха не бохчи и торби, а чанти и куфари, а обувките им бяха кожени и лъщяха като измити галоши. Сред мъжкото мнозинство понякога се мяркаха и жени — не със забрадки и ватенки, а с шапки, с палта с лисичи яки и обувки на високи токове. Те бяха рускини, но други, не като майка й.

Много часове прекара малката Аля на гарата в състояние на дълбока разсеяност, като будистки съзерцател на мъдро небе или вечно течаща вода. Тя не умееше нито да зададе въпрос, нито да отговори, само едно възмечта вътрешно, както си клечеше край коша за боклук: един ден ще обуе обувки на токчета, ще вземе в ръката си куфар и ще замине от тук за някъде, неизвестно закъде… към друг живот, който дръзко пожела. Може би у нея говореше същата онази кръв, която бе погнала баща й към безброя преплетени железопътни разклонения, към гъстата човешка навалица, към сложната смрад на пренажежено желязо, влажни въглища, мръсни вагонни нужници, където всичко му беше по сърце, като по поръчка, живот, пълен с разнообразни възможности — да пийне скъп коняк с някой военен, да оскубе здравата някоя жена без билет, да спечели луди пари, да лъже до безкрай, а понякога и да се подиграе с безправен пътник… Десет години празнува железопътния си късмет Тогус Тогусов, а на единайсетата го напиха, обраха и хвърлиха от влака двама юнаци, които той настани в своето шафнерско купе за нощния преход от Ургенч до Коз-Сирт. През следващите десет години Аля не видя шоколадови бонбони.

Майка й я заведе на училище и през първите години там тя още не можеше да намери никаква връзка между слизащите на перона в Акмолинск особени и щастливи хора и кривите чертички, които неохотно изписваше в тетрадките, но в края на втори клас сякаш й просветна: започна да учи страстно, яростно и способностите й — малки или големи, нямаше значение — се напрягаха до последен предел, и този предел се разширяваше, и от година на година тя се учеше по-добре и по-добре, така че продължи в гимназия, макар че почти всички момичета след седми клас започнаха работа в завода или отидоха в занаятчийското училище.

Завърши гимназия със сребърен медал. Химичката, Евгения Лазаревна, нейна класна ръководителка, московчанка от заточените, също останала в Казахстан, придумваше Аля да замине за Москва, да кандидатства в университета, в Химическия факултет.

— Повярвай ми, този талант е не по-малко рядък от таланта на пианист или математик. Ти усещаш структурата — възхищаваше се Евгения Лазаревна.

И самата Аля знаеше, че мозъкът й е укрепнал, че зрителната памет, която позволяваше на дядо й само с бегъл поглед към променилото очертанията си стадо да забележи липсата на една-единствена овца, запечатва с лекота химически формули, техните разклонени структури, пръстените и филизите на радикалите…

— Не, не сега, ще отида след две години — твърдо каза Аля и не я дари с обяснения.

Евгения Лазаревна само махна с ръка: за две години всичко ще се изгуби, ще отиде на вятъра…

По това време Галина Ивановна стана инвалид: единият й крак не се прегъваше в коляното, вторият едва се тътреше. Аля отиде в производството, наистина не в цеха, а в лабораторията. Евгения Лазаревна я уреди при своя бивша ученичка. Две години Аля работи като каторжница на бройка и половина, по дванайсет часа на ден. Спести пари за билет, купи си синя вълнена жилетка, черна пола и обувки с токове. Още сто рубли скъта като запас. Но не това беше най-важното: освен двегодишния трудов стаж тя имаше и направление за следване от родния завод, вярно, не за университета, а за институт „Менделеев“, за Технологичния факултет. Сега беше „национален кадър“. Майка й, която току-що бе станала инвалид „втора група“ с костна туберкулоза, я молеше да остане, да кандидатства тук, в Акмолинск, в Педагогическия институт, щом толкова я е присърбяло да учи. Тя вече се бе наканила да мре и обещаваше да не задържа дълго дъщеря си. Но Аля просто не чуваше това.