Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Сутринта в единайсет часа Вера отиде в театъра, а Шурик остана в стаята си с меланхоличния Елвис Пресли и с убийствената ситуация, която вече не можеше да промени: точно той, Шурик Корн, не се яви на изпит, прояви малодушие, завтече се при Лилечка, не се обади на умиращите от притеснение жени, всъщност докара баба си до инфаркт, после в абсолютно необяснимото си лекомислие и идиотизъм дори не я посети в болницата и ето че сега тя умря и лично той е виновен за това. Моралните реакции у него протичаха на някакво биохимично ниво — нещо се променяше вътре в него, дали съставът на кръвта или обмяната на веществата — не беше ясно. Той седя така до вечерта, въртейки Пресли отново и отново, и вече в края на деня „Love me, baby“ толкова солидно и дълбоко се записа в съзнанието му, че до края на живота му изплуваше заедно със спомена за баба му и за щастливото детство, огряно от нейното присъствие.

Той беше любимият внук и любим ученик на Елизавета Ивановна, но същевременно и жертва на нейната праволинейна педагогика: от ранна възраст беше приучен към мисълта, че той, Шурик, е много добро момче, върши добри постъпки и не върши лоши, но дори случайно да извърши нещо лошо, трябва незабавно да осъзнае това, да поиска прошка и отново да стане добро момче… Ала нямаше, нямаше от кого да поиска прошка…

Вера се прибра от работа привечер, вечеряха с останалото от помена и той каза:

— Ще изляза да се поразходя.

Беше понеделник. Вера понечи да го помоли да не излиза. Чувстваше се толкова нещастна. Но за да бъдеше нещастието пълно, трябваше той да излезе и да я остави сама. И не го помоли.

Шурик завари Матилда Павловна угрижена: сутринта беше получила телеграма за смъртта на леля й от село и смяташе сутринта да замине за Вишни Волочок. Още от детинство не беше в добри отношения с тази леля и се чувстваше неудобно, задето я бе обичала и жалила толкова малко, и единственото, което й оставаше сега, бе да й направи щедър помен. Сутринта бе обиколила околните магазини, бе накупила столични салами, майонеза, водка, сельодка и любимото народно лакомство — кубински портокали. Шурик още от прага й каза за смъртта на баба си — тя плесна с ръце:

— Боже, Боже! Нещастието никога не идва само!

Когато видя натъженото лице на Шурик, тя най-сетне се разплака за леля си, тази нещастна завистлива жена с тежък характер. Разплака се и Шурик. Матилда Павловна, която никога не се церемонеше много-много, веднага смъкна тенекиената шапчица от топлата бутилка и наля в чашки.

Сълзите, водката, грубо нарязаната непочистена сельодка, от чийто вид Елизавета Ивановна би възнегодувала — всичко си вървеше едно с друго. Те делово изпиха по чашка водка и Шурик изпълни мъжкия си урок добросъвестно и с плам и кой знае защо, това донесе облекчение и на него, и на Матилда, у него дори се обади смътното усещане за добра постъпка на добро момче — ха де, не е ли странно…

И на Матилда, която проля половин дузина сълзи по чуждия повод, й се отпусна сърцето. Сега пред нея в цял ръст застана котешкият проблем: на кого да ги остави… Съседката й, симпатична многодетна инженерка, която понякога наглеждаше котките й, беше заминала с децата на почивка, другата й приятелка, художничка, страдаше от астма и от миризмата на котка веднага получаваше пристъп. Другите кандидатури отпадаха в този момент по едни или други причини: един беше болен, друг живееше далеч. Точно за Шурик тя не беше се сетила, но той сам се нае да се грижи за котешкото семейство.

Тези черни котки, Дуся, Константин и Морковка, която се падаше на майка си и внучка, бяха човекомразци, но по неведома причина правеха изключение за Шурик, приемаха го приветливо и дори си прибираха ноктите, когато сядаха в скута му. Матилда веднага даде на Шурик ключа и няколко прости инструкции.

На сутринта Шурик по молба на Матилда я изпрати до влака, после отиде в университета и си изтегли документите. Смяташе да ги занесе в Педагогическия, където приемането на документи още не беше приключило, но когато ги получи, разбра, че не иска да вижда никого от бившите колеги на баба му и изобщо не иска Педагогическия институт. За нищо на света. И занесе документите в първия институт, покрай който мина — близо до вкъщи. Беше Менделеевският, на пет минути пеша.

После отиде в магазин „Риба“ на улица „Горки“ и купи два килограма дребна треска. Умните котки, като три египетски статуетки, клечаха в антрето като лъскави черни стълбчета. Константин дойде при него, наведе лакираната си глава и леко го побутна с чело по крака.