Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

А Шурик цяла седмица се занимаваше с подготвяне на багаж, със сбогувания и изпращания. Последното денонощие прекара на летище Шереметиево — помагаше да предадат някакви денкове. После настъпи моментът, когато Лиля се качи по стълбището, където вече не пускаха изпращачи, и той й махна, когато я зърна през някаква пролука на втория етаж, там тя вече беше отвъд границата и отлетя, като отнесе от него кривите си крачета и щръкналите ушички.

Вечерта, когато се прибра, най-сетне чу онова, за което бе оставал глух през цялата седмица — че баба му е получила инфаркт и че това е много опасно. Шурик се ужаси от собственото си коравосърдечие: как бе могъл цяла седмица да не намери време, за да посети баба си? Но вече беше вечер, в болницата не пускаха. През нощта спа като убит, пролича си безсънието през последните дни. В осем часа сутринта се обадиха от отделението и съобщиха, че Елизавета Ивановна е починала. В съня си.

Заминаването на Лиля толкова силно се сля в паметта му със смъртта, че дори край ковчега той трябваше да прави някакво усилие, за да пропъди странното разместване: все му се струваше, че погребват Лиля.

И ето че настъпва утрото след погребението, когато поменът вече е минал, всички съдове са измити от съседките помагачки, взетите назаем столове са разнесени по съседските апартаменти и е останал само чисто измитият дом, изпълнен от край до край от човека, който вече не е тук.

Под стола в антрето Вера Александровна намира чанта, донесена от някого от болницата. В нея има чаша, лъжица, тоалетна хартия и разни доста безлични дреболии. И очила. Бяха ги правили едва ли не два месеца по поръчка в някаква много специална оптика. Те бяха толкова сполучливо пригодени към майчините й, потъмнели от старост очи, че нямаше на света други очи, за които биха били подходящи тези изпъкнали стъкла в младежки рамки. С очилата в ръце Вера замира: какво да ги прави… Дрехите на рафта в гардероба — пухеният шал, халатът, ушитият по поръчка огромен сутиен са пълни с мириса на майка й, черната плетена шапка тюрбан, където отвътре освен мириса са се заплели няколко тънки бели косъма — къде да дене всичко това? Иска й се да ги махне някъде, та очите й да не се нараняват постоянно, сърцето да не я боли, но същевременно е абсолютно невъзможно да изпусне от ръцете си останките от живата майчина топлина, скрити в тези вещи.

Въздухът на стаята целият е във вдлъбнатини от нейното тяло. Тя седеше ето тук. Тук, на страничната облегалка на фотьойла, почиваше лакътят й. Отеклите нозе, обути в стари обувки с токове, отдавна са протрили кръгче в червения килим: половин век тя потропваше с крак, когато втълпяваше на учениците си правилното произношение. Но при неотдавнашното им преместване килимът промени положението си и на новото място, до масата, където тя потропваше с тежките си крака, не е успяло да се образува такова кръгче.

Ужасна догадка спохожда Вера: тя винаги е била дъщеря, само дъщеря. Майка й я бранеше от всички житейски несгоди, ръководеше я, управляваше я, отглеждаше сина й. Стана така, че дори собственият й син я наричаше не „мамо“, а „Верочка“. Тя е на петдесет и четири години. А на колко в действителност? Хлапачка. Хлапачка, която не познава живота на възрастните… Колко пари са нужни за едномесечната им издръжка? Как се плащат данъците за апартамента? Къде е записан телефонът на зъболекаря, с когото винаги се уговаряше майка й? И най-важното, наистина най-важното: какво ще стане сега с Шурик, с кандидатстването му? След скандалния провал майка й смяташе да го урежда в своя институт. Педагогическия…

Вера машинално въртеше в ръце очилата на майка си. Пред нея лежеше купчинка телеграми. Съболезнования. От ученици, от колеги. Къде ще ги дене? Невъзможно е да ги изхвърли, глупаво е да ги пази. Трябва да попитам мама — мярна й се обичайната мисъл. И освен това някъде дълбоко в нея се бе стаил гняв: защо, защо точно сега, когато присъствието й е толкова важно… Изпитите ще започнат много скоро. Трябва да се обади на някого от катедрата, на Ана Мефодиевна или на Галя… Всички са ученици на майка й… И Шурик е някак странен, скован като дърво — седи в стаята си, пуснал е оскърбително силно музика…

А Шурик с никаква силна музика не можеше да заглуши огромното чувство на вина, което надделяваше над самата мъка от загубата. Беше изпаднал във вцепенение, подобно на онова, което изживява какавидата, преди да се разцепи по набелязания от природата шев, за да пусне на бял свят зрялото същество.