Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Още от прага, без да я остави да зададе дори един въпрос, Шурик разказа на Лиля за неочаквания си провал. Тя размаха ръце, забърбори, отрупа го с цяла камара накъсани думи: по-скоро, да вървим, трябва да се направи нещо, веднага се обади на майка си, баба ти веднага да отиде при приемната комисия… Каква глупост, каква глупост, защо не отиде на изпита по немски?…

— Не съм се готвил по немски — сви рамене Шурик.

Прегърна я. Словесният поток секна и тя се разплака.

И тогава Шурик разбра, че е загубил много повече от университета, загубил е ето тази Лиля, загубил е всичко… Тя ще замине след една седмица, ще замине завинаги и вече няма абсолютно никакво значение, дали е влязъл в университета, или не е.

— На никого няма да се обаждам, никъде няма да ходя — каза в малкото й ухо.

Ухото беше мокро от размазаните сълзи. Сълзите се лееха щедро и неговото лице също се намокри. Причината за тези сълзи беше огромна и не би могла да се опише. По-точно — причините бяха много, а неявяването на Шурик на изпита беше последният камък в това свлачище.

— Не заминавай, Ласочка — мърмореше той, — ще се оженим и ще останеш тук. Защо трябва да заминаваш…

До осемнайсет години на него не му достигаха три месеца, а на нея — половин година.

— Ах, Господи, трябваше по-рано, сега вече е късно — плачеше Лиля и се вкопчваше в гърдите, в корема му с цялото си дребно тяло. Слабо пришитите копчета се ронеха от бялото й, ушито от две забрадки пеньоарче, той напипваше с пръсти всички тънки мускулчета на тесния й гръб. Тя определено го теглеше към дивана, като не преставаше да бъбри безсмислени думи: трябва да се обадиш на Вера Александровна, трябва в приемната комисия, още нищо не е загубено…

— Загубено е, всичко е загубено, Ласочка! — Шурик стискаше одрасканите й от котката детски ръце с изгризани нокти и напукана кожа, която тя незнайно как бе запазила още от зимата, и не можеше да намери думи за чувствата, които пробуждаха у него и тези ръце, и кривите й слаби крачета, и щръкналото ухо, стърчащо сред късо подстриганата й корава коса. И бъбреше несвързано: — Ти си толкова… Ти си толкова необикновена и най-хубавото у теб са ръчичките ти, и крачетата ти, и ушенцата ти…

Тя се засмя и бръсна сълзите:

— Шурик! Това са най-големите ми недостатъци — кривите крака и щръкналите уши! Заради тях мразя татко, от него съм ги наследила, а ти ми разправяш — най-хубавото.

Шурик не я чуваше и галеше краката й, вземаше в шепа двете й малки стъпалца, притискаше ги до гърдите си:

— Ще тъгувам поотделно за ръчичките ти, за крачетата ти, за ушенцата ти.

Така съвършено случайно Шурик откри най-тайния и велик закон на любовта: у избрания от сърцето недостатъците имат по-голяма притегателна сила, отколкото достойнствата като по-ярки прояви на индивидуалността. Впрочем той не забеляза това откритие, а Лиля имаше цял живот пред себе си, за да го разбере…

Лиля подви крака под себе си, обърна се и подпря гръб на гърдите на Шурик, а той сега държеше дланите си на шията й и чувстваше как тупкат жилчиците вдясно и вляво, и това тупкане беше бързо-бързо, бълбукащо като ручейче.

— Не заминавай, Лилечка, не заминавай…

Върнала се от работа съседка тропаше по вратата и викаше:

— Лиля! Лиля! Да не си заспала? Чайникът ви е изгорял!

Ха, чайникът, смехория! Целият им живот изгаряше…

По-нататъшните събития се развиха толкова стремително, че Шурик после с големи усилия успя да възстанови последователността им.

Елизавета Ивановна, която мъжествено бе преживяла навремето смъртта на мъжа си, на любимата си заварена дъщеря, гибелта на сестрите си, евакуацията и какви ли не лишения, не издържа незначителната несполука с изпита на Шурик. Същата вечер я закараха в болницата с тежък сърдечен пристъп. Пристъпът се разви в обширен инфаркт.

Вера, която през целия си живот бе свикнала с разкоша на изтънчени и силни емоции, страшно се разтревожи. Изпускаше всичко от ръцете си, не успяваше нищо да свърши. Застанала над врящата тенджера в очакване това мероприятие да приключи, вареше за майка си бульон, а точно преди да тръгне за болницата, се сещаше, че е забравила да купи одеколон. Тръгваше към центъра да търси хубав одеколон, а после закъсняваше за приемния час в болницата и плащаше луди пари на отвратителната гардеробиерка, за да я пуснат. И така ставаше всеки ден, всеки ден…

Елизавета Ивановна лежеше на система, беше бледа, мълчалива и не искаше да умира. По-точно — разбираше, че няма право да изостави скъпата си, но толкова безпомощна дъщеря (хвърляше поглед към мътния бульон, който Вера беше забравила дори да посоли) и Шурик, който напълно бе откачил заради този глупав гаф — по този въпрос Елизавета Ивановна оценяваше ситуацията абсолютно неправилно. Тя смяташе, че момчето е изпаднало в депресия. Не можеше да си обясни по друг начин невероятния факт, че той нито веднъж не я бе посетил в болницата.