Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Понякога и Лиля идваше у Шурик. По някакви тайнствени признаци можеше да се заключи, че скоро Ласкини ще получат разрешение, и това придаваше острота на отношенията им: беше ясно, че се разделят завинаги. През изминалото време Вера донякъде поомекна в мнението си за Лиля, макар да продължаваше да смята, че е чешит и несериозно момиче. Но очарователно.

Почти всяка вечер те се разхождаха из Москва. Отиваха до някой непознат район, например Лефортово или Марина рошча, и Лиля с изострената си чувствителност и прощалния си поглед учеше Шурик да вижда онова, което и самата тя по-рано не умееше да вижда: приседнала на задни лапи като старо куче къща, глух завой на пресъхваща улица, старо дърво с протегната ръка на просякиня… Те се изгубваха из уличките на Замоскворечието и изведнъж излизаха на пустата крайбрежна, а понякога зад две скучни сгради откриваха чудесна черквица с осветено полусутеренно прозорче и Лиля плачеше от неясни предчувствия, от необясним страх пред желаното заминаване и те, подпрени на вехт стобор или седнали на уютна пейчица, сладко и опасно се целуваха. Лиля се държеше много по-дръзко от Шурик и те неотвратимо се приближаваха ако не към целта, то към някаква граница. Придобитият наскоро опит беше достатъчен за Шурик, за да се отклони от последната крачка, но ласките на момичето му доставяха нова наслада, съвсем различна от онази, която намираше у Матилда Павловна. Впрочем и едното, и другото бяха прекрасни, едното не пречеше и не противоречеше на другото. Лиля, слабичка и безгърда, далеч не беше кокалеста, а плътна и мускулеста навсякъде, докъдето достигаха пръстите му. Той познаваше на опип онези влажни места, където повърхността се обръщаше наопаки и ставаше вътрешност и от докосването до които тя тъничко, като кученце, простенваше.

Късно след полунощ той я завеждаше до входа й. Обикновено на техния втори етаж светеше и Лиля, изпискала за последен път, избърсваше влажните си ръце, оправяше си поличката и хукваше нагоре, към укорителния майчин поглед и мърморенето на баща си. Обикновено у тях още седяха последните гости, които не се разотиваха чак до сутринта.

През юли започнаха изпитите. Лиля не подаде документи — вече й се привиждаха нови брегове: дунавски, тибърски, йордански… Шурик получи за съчинението си добър, а по история — отличен. Това беше много добър резултат, защото за съчинение почти не пишеха отлична оценка. Сега всичко зависеше от езика. Ако получеше отличен по френски, щеше да влезе.

В деня на изпита се оказа, че го няма в списъка на подлежащите на изпит. Той отиде при приемната комисия, където гъста навалица разчорлени хора бяха начоголили обезумялата от яд секретарка. Разбра се, че са го сложили в списъка на абитуриентите, които се явяват на изпит по немски, защото според дипломата беше учил немски. Шурик страшно се притесни, почна да обяснява, че когато бе подавал заявлението, бе помолил да го запишат в групата за изпит по френски и че това е било съгласувано, че се е готвил именно по френски… Но възрастната секретарка, тракайки с новата си, зле поставена челюст, правеше някакви гимнастически упражнения с език в дъното на устата си и не го слушаше. Затънала до гуша в грижи и това чудо в устата я дразнеше и стискаше, така че, без да вникне в неговите заплетени обяснения, му тръсна да върви на изпити според както е казано в списъка и да не я занимава с глупости.

Естествено, ако майка му или баба му бяха дошли да го изпратят за изпита, това нямаше да се случи. Те като нищо щяха да придумат секретарката да премести името на Шурик в другия списък или пък щяха да притиснат самия Шурик да се яви на изпита по немски. Какво, като не се е готвил специално! Нали неслучайно Елизавета Ивановна бе учила с него немските глаголи… Но Шурик каза на близките си „Не“ и никой не дойде с него, защото и двете уважаваха мъжката му дума.

Сега той излезе от вълшебното здание на „Моховая“ абсолютно сигурен, че никога няма да се върне в него. Беше чудесен юли, въздухът беше пълен с цветни аромати и слънчев прах. Смахната градска пчела кръжеше около нещастната глава на Шурик, той я пропъди, като махна с ръка, и болезнено си одраска носа с нокът. Всичко беше толкова досадно. Той слезе на „Волхонка“, мина покрай Пушкинския музей, край басейна свърна към крайбрежната улица и от нея по лекия заобиколен път стигна до дома на Лиля. Предната вечер Ласкини бяха получили дългоочакваното разрешение за заминаване и Шурик знаеше това от снощния телефонен разговор с Лиля. Качи се у тях. Тя беше сама вкъщи, ако не се броеше купчината неизмити чинии, останали след грандиозния пиянски гуляй. Родителите бяха хукнали по инстанциите: трябваше в много кратък срок да съберат един милион разнообразни документи. И това влизаше в инквизиторската процедура на заминаването — дълго, понякога с години протакаха разрешаването, а после даваха едноседмичен срок за подготовка.