Това момче беше случайност, моментна прищявка и тя не бе имала никакво намерение да търси наслада от него повече от онзи единствен случай. Но отношенията им някак се проточиха. Матилда не беше нито развратна, нито цинична, а най-малко от всичко — полово ненаситна: нищо от нещата, които тласкат една зряла жена в непохватните прегръдки на юноша. Някога тя беше омъжена, но след като изгуби първородното си дете и насмалко не си отиде от този свят, незабелязано изтърва своя обичащ чашката съпруг — в един прекрасен миг той се намери, кой знае защо, при нейна приятелка, и без да тъгува много за него, заживя трудовия живот на занаятчия: ваеше, лееше, работеше и с камък, и с бронз, и с дърво. След време влезе в колодата на скулпторите, които печелеха добре от държавни поръчки, и сътвори цял полк герои на войната и труда. Работеше като майка си, селянка от Вишни Волочок, от тъмно до тъмно, не по принуда, а поради душевна необходимост. От време на време си хващаше по някой любовник от средите на художниците или на бачкаторите изпълнители. Каменоделци, леяри. Кой знае защо, все случваше на пиещи мъже и връзките от само себе си се превръщаха в доста еднообразно митарство. Тя се заричаше да не се занимава повече с тях, после отново се хващаше с някого и всичко й беше предварително известно с типа мъже, които постоянно се въртяха около нея, така че напоследък вече свикна с лекота да ги отпраща, преди на сутринта да я пратят за бутилка, та да си оправят махмурлука.
Това момче идваше при нея всеки понеделник като по уговорка, макар че помежду им нямаше никакви уговорки, и тя всеки път си мислеше, че за последен път си позволява тази лудория. А той идваше ли, идваше.
Малко преди Нова година Матилда Павловна се разболя от жесток грип. Два дена лежа почти в несвяст, заобиколена от разтревожените котки. Като не я намери в ателието, Шурик звънна на вратата на гарсониерата й. Естествено, беше понеделник, малко след осем.
Той изтича до близката аптека, купи някакво безполезно лекарство и аналгин, почисти на котките и изнесе боклука. После изми пода в кухнята и тоалетната, тъй като котките здравата бяха изпоплескали наоколо. Матилда Павловна беше толкова зле, че почти не забеляза шетането му. На другия ден той дойде пак, донесе хляб и мляко и риба за котките. Свърши всичко това с неопределена усмивка, без да уморява Матилда Павловна с излишни приказки.
В петък температурата й спадна, а в събота се разболя Шурик — все пак беше прихванал вируса. В поредния понеделник не отиде при нея.
— Хубавите неща свършват бързо — прецени Матилда Павловна дори с известно удовлетворение. Но й домъчня за него. Затова пък, когато след една седмица той дойде отново, срещата им се получи особено сърдечна и безсловесното им креватно общуване се оживи от една тихо произнесена от Матилда дума — приятелче.
След Нова година Шурик се зае с особено усърдие с подготовката си за кандидатстването. Елизавета Ивановна, която се беше пенсионирала, усилено го подготвяше с френския. Сега отново преговаряше с внука си всичко, което на младини бе обичала. Елизавета Ивановна беше напълно доволна от знанията на Шурик. Той знаеше езика по-добре от много студенти, завършващи нейния педагогически институт. Кой знае защо, го накара да учи наизуст дълги стихотворения на Юго и да чете старофренска поезия. Той се захвана с удоволствие, това му хареса.
А когато, вече завършил института, по време на олимпиадата се запозна с млада французойка от Бордо, тя изпадна в пълен шок. Отначало се преви от смях до сълзи, а после го разцелува. Вероятно той звучеше като Ломоносов, ако великият учен трябваше да изнася лекция в Академията на науките през деветдесет и седма. Затова пък самият Шурик едва разбираше южняшки засукания и по студентски насечен говор на французойката и постоянно искаше тя да му обяснява какво иска да каже.
Въпреки преклонната си възраст Елизавета Ивановна още даваше частни уроци, но вече нямаше толкова много ученици. Обаче не отмени коледния спектакъл. Наистина, началото на януари беше толкова студено, че спектакълът дълго се отлагаше — до последния ден на училищната ваканция.
В центъра на голямата стая нямаше място за елхата, той беше препълнен със столове и табуретки, а тя беше поставена в ъгъла, като наказана. За сметка на това беше абсолютно истинска, украсена с грижовно запазените от Елизавета Ивановна старинни украшения: карета с кончета, балерина с пайети, по чудо оцеляло стъклено водно конче, което Елизавета Ивановна бе получила като подарък за Коледа хиляда осемстотин деветдесет и четвърта година от любимата си леля. До дебелия и пожълтял от старост Дядо Мраз под елхата бяха яслата с Дева Мария в червена копринена рокля, Йосиф в селска антерия и тям подобни картонени прелести…
Читать дальше