— Издават звуци, сякаш са на опашка за билети на гарата, макар че ми се виждат интелигентни момичета — въздъхна Елизавета Ивановна. После помълча, размърда връхчетата на сбръчканите си пръсти и сякаш неохотно призна: — Но все пак колко са прелестни… симпатични…
— Стига, маминко, сторило ти се е. Те са ужасно вулгарни. Не знам какво симпатично си намерила — възрази дори леко разпалено Вера.
— Онази беличката, със синята рокля е много приятна, май се казва Таня Иванова. Мисля, че и източната красавица с персийските вежди, слабичката, е прелестна…
— Какво говориш, мамо, беличката не е Таня Иванова, а Гуреева, дъщерята на Анастасия Василиевна, учителката по история. Зъбите й растат през един, и това ми било прелест, а пък твоята източна красавица… не знам, не знам каква красавица е, има мустаци като на полицай… Ира Григорян, нима не я помниш?
— Добре де, добре. Ти, Верочка, сякаш си производител на коне. Ами Наташа, Наташа Островская с какво не ти харесва?
— Тази твоя Наташа между другото ходи още от осми клас с Гия Кикнадзе — с отсянка от някаква лична обида подхвърли Вера.
— С Гия? — смая се Елизавета Ивановна. — Тоя смешен дебеланко?
— Очевидно Наташа Островская не е на това мнение…
Елизавета Ивановна не знаеше някои неща, които бяха известни на Вера. Шурик беше лудо влюбен в Наташа още от пети клас, а тя бе предпочела смешния сънлив Гия, който по онова време беше мълчалив, но пък отвореше ли си устата, всички се превиваха от смях: нямаше равен по остроумие.
С една дума, момичетата не харесваха на бабата като маса, но всяка поотделно й се виждаше привлекателна. Вера пък, напротив, беше убедена, че училището на Шурик е едва ли не най-доброто в града, класът му е прекрасен, изключително деца на интелигентни родители, тоест като цяло всички й харесваха, но пък всяко момиче поотделно имаше отблъскващи недостатъци…
А Шурик харесваше всичко — и като цяло, и всяко нещо поотделно.
Беше се научил на туист още миналата година и този смешен танц му харесваше: сякаш смъкваш от себе си залепнали мокри дрехи. Харесваха му и Гуреева, и Григорян, дори на Наташа Островская беше простил измяната, още повече че Гия му беше приятел. Освен това много му хареса плодовата торта с разбита сметана, която бе направила баба му. И новият магнетофон, който му подариха за седемнайсетгодишнината.
В десети клас Шурик окончателно определи какво ще учи — реши да кандидатства филология, романо-германски езици. Че какво друго?…
Още в началото на последната учебна година Шурик си купи абонамент за лекции по литература, изнасяни от най-добрите университетски преподаватели. Всяка неделя ходеше в университета на „Моховая“, сядаше на първия ред в аудитория „Комунистическая“ — бившата „Тихомировская“ — и старателно си правеше записки върху извънредно интересните лекции на дребничък стар евреин, голям познавач на руската литература. Тези лекции бяха толкова възхитителни, колкото и безполезни за абитуриентите. Лекторът можеше цял час да говори за дуела в руската литература: за кодекса на дуелите, за устройството на специалните пистолети с техните излъскани цеви и тежки куршуми, набивани в цевта с помощта на къс шомпол и чукче, за жребия, хвърлян със сребърна монета, за някаква фуражка, напълнена с розово-жълти череши, и за костилките на черешите, изпреварили забавеното излитане на куршума… за прозрението на един поет и за сътворяването на живот по образеца на измислицата, с една дума, за неща, които нямаха нищо общо с тематичните съчинения „Толстой — огледало на руската революция“ или „Пушкин — изобличител на царското самодържавие“…
Вдясно от Шурик седеше Вадим Полинковски, отляво — Лиля Ласкина. С тях двамата той се запозна още на първата лекция.
Дребничка, предизвикателна, с бели островърхи обувчици и кожена миниполичка, която убиваше наред — и нравствени бабички, и безнравствени студентки, и незаинтересовани минувачи, Лиля въртеше ниско подстриганата си кадифена на опип глава като навита с пружина играчка и непрекъснато бърбореше. При говоренето крайчецът на дългия й нос едва доловимо се движеше нагоре и надолу, ресниците на често мигащите й очи трепкаха, а малките пръстчета, ако не опипваха нервно кърпичка или тетрадка, разрязваха тежкия въздух наоколо. Освен това тя още не беше се отървала от детския навик пъргаво и небрежно да си бърка в носа.
Обаянието й беше безмерно и Шурик се влюби в нея толкова силно, че това ново чувство засенчи всичките му предишни дребни и многобройни влюбвания. Опитът на чувствената приповдигнатост, когато имаш чувството, че дори електрическите крушки се нажежават още повече, му беше познат от детинство. Беше се влюбвал във всички наред: в бабините ученици — както момичета, така и момчета, в мамините приятелки, в съученички и учителки, но сега веселото сияние на Лиля превърна всичко предишно в смътни сенки…
Читать дальше