Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Заниманията винаги се водеха в жилището на Елизавета Ивановна и Шурик, дори да нямаше особени способности, беше обречен да научи езика: макар и много голяма, стаята на „Камергерски“ беше една-единствена. Нямаше къде да се дява — и той до безкрай изслушваше едни и същи уроци от първата, втората и третата година на обучение. На седем с лекота говореше френски и вече на по-зряла възраст дори не можеше да си спомни кога е научил този език. „Noel, Noel…“ му беше по-близка от „Елхичка в леса се роди…“.

Когато тръгна на училище, баба му започна да му преподава немски, който той възприемаше като чужд за разлика от френския, и уроците вървяха от лесно по-лесно. В училище се учеше добре, след училище играеше на двора футбол, от време на време спортуваше и дори за голяма уплаха на майка си посещаваше тренировките по бокс в училище, но не проявяваше особен интерес към нищо конкретно. Почти до четиринайсетгодишна възраст любимото му вечерно занимание беше домашното четене на глас. Разбира се, четеше баба му. Тя четеше прекрасно, изразително и просто, а той, излегнат на дивана до своята уютна баба, продряма целия Гогол, Чехов и толкова любимия на Елизавета Ивановна Толстой. А после и Виктор Юго, Балзак и Флобер. Просто такъв беше вкусът на Елизавета Ивановна. Майка му също внасяше своята лепта във възпитанието му: водеше го на всички хубави спектакли и концерти, дори понякога на гастроли на чуждестранни артисти — така още като невръстно момче той гледа великия Пол Скофийлд в ролята на Хамлет, което несъмнено би забравил, ако Вера не му го напомняше от време на време. И, естествено, най-добрите новогодишни празненства в столицата — в Дома на актьора, в Общоруското театрално дружество, в Дома на киното. С една дума, имаше щастливо детство…

Майка му и баба му, като два ширококрили ангела, винаги бяха до него. Тези ангели не бяха безплътни и безполови, а определено женствени, така че от най-ранна възраст у Шурик се настани неосъзнатото чувство, че и самото добро е начало женско, намиращо се извън и около него, който е в центъра. Двете жени го закриляха още от раждането му, от време на време опипваха челото му — да не би да има температура? В копринените им поли криеше лицето си от неудобство или смущение, на гърдите им, меки и податливи на баба му, корави и малки на майка му, полагаше глава преди сън. Тази семейна любов не знаеше нито що е ревност, нито що е горчивина: двете жени го обичаха с всичките си душевни сили, надпреварваха се да му служат, макар и по различен начин, и не си го деляха, а, напротив, със съвместни усилия укрепяваха неговия свят, който се нуждаеше от самоутвърждаване. Искрено и задружно го хвалеха и поощряваха, гордееха се с него, радваха се на успехите му. Той им отговаряше с абсолютна взаимност, а те никога не поставяха пред него безсмисления въпрос, коя обича повече.

Сянката на безбащието, от която и двете се бяха страхували някога, изобщо не се появи. Когато той се научи да казва „мама“ и „баба“, му показаха снимка, от която покойният Левандовски му пращаше неопределена усмивка, и му казаха: „Татко“. До седмата му година това напълно го удовлетворяваше и едва в училище той забеляза известна липса в семейството. Попита „Къде е?“ и получи правдив отговор: „Загина“. Беше известно, че баща му е бил пианист, и Шурик свикна да смята, че старото пиано вкъщи е истинското свидетелство за някогашното бащино присъствие.

Ако за хармоничното развитие на едно дете наистина са необходими две възпитателни сили, мъжка и женска, вероятно Елизавета Ивановна с твърдия си характер и вътрешно спокойствие му осигури това равновесие освен пианото.

Като се любуваха на своето едро и стройно момче, двете жени с интерес очакваха времето, когато в живота му ще се появи третата — и най-важната. Кой знае защо, двете бяха настроени да смятат, че момчето им ще се ожени рано, семейството ще се увеличи, ще даде нови филизи. С тревожно любопитство се вглеждаха в съученичките на Шурик, които танцуваха нервния и безполов танц туист на рождения му ден, и гадаеха: дали не е тази…

В класа му момичетата бяха много повече от момчетата. Шурик се радваше на успех и на рождения си ден, шести септември, покани едва ли не целия клас. След лятната ваканция всички искаха да се видят. Освен това започваше последната учебна година.

Мургавите от слънцето момичета чуруликаха, смееха се прекалено високо и пищяха, а момчетата не толкова танцуваха, колкото пушеха на балкона. От време на време Елизавета Ивановна или Вера Александровна влизаха странишком в голямата стая, всъщност в бабината, внасяха поредното блюдо и впиваха крадливи погледи в момичетата. После в кухнята незабавно споделяха впечатленията си. И двете стигнаха до общото мнение, че момичетата са чудовищно невъзпитани.