Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Хората, млади и стари, започнаха да прибират листовете и делово да се разотиват. Вадим го нямаше сред тях. Красивата жена с черната риза приветливо му кимна отдалеч и каза:

— Остани, ще ми помогнеш да разтребим.

И той остана. Премести столовете, където му посочи тя, една част изнесе в коридора, избута подиума в ъгъла, а когато свърши, тя го настани до паянтова маса и му подаде чаша чай.

— Как е Дмитрий Иванович? — попита.

Шурик се почуди малко и измуча нещо неразбираемо.

— Ти си Игор, нали?

— Александър съм — насили се да отговори той.

— Аз пък бях сигурна, че си Игор, синът на Дмитрий Иванович — засмя се тя. — Откъде се взе тогава?

— Ами аз случайно… Търсех Полинковски… — избъбри Шурик и целият пламна в малиново. От очите му само дето не капеха сълзи. „Сигурно си мисли, че съм дошъл да гледам голата моделка…“

Жената се смееше. Устните й подскачаха, над горната се разтегляше и свиваше тъмна ивичка малки косъмчета, тесните й очи се бяха събрали в цепнатинки. Шурик беше готов да умре.

После тя спря да се смее, остави чашата на масата, отиде при него, хвана го за раменете и със силните си ръце го притисна до себе си:

— Ах, ти, глупаче…

И през грубата вълнена материя на якето й той усети коравината на нейното едро зърно, опряно до рамото му, а после почувства бездънната и тъмна дълбочина на тялото й. И една съвсем лека, едва доловима котешка миризма…

Най-странното е, че Шурик никога повече в живота си не видя Полинковски. Оттогава нататък той нито веднъж не дойде на курса. Вероятно в сценария на живота на Шурик се бе оказал абсолютно служебна фигура, лишена от самостоятелна ценност. Веднъж, много години по-късно, когато си спомни за този екстравагантен случай, Матилда Павловна каза на Шурик:

— Ами не е имало никакъв Полинковски. Бил е моят личен демон, разбираш ли?

— Нямам никакви претенции към него, Матюша — изхъмка Шурик, който вече не беше малиновочервен юноша, а възблед и поохранен трийсетгодишен мъж и май изглеждаше дори по-възрастен…

Минаха малко повече от два месеца, откак се захвана историята с Матилда — и колко се промени всичко. От една страна, той сякаш си остана същият: гледаше се в огледалото и виждаше овално розово лице с набола черна брадица вечер, прав възширок нос с точици в разширените пори, заоблени вежди, червени устни. Имаше широки рамене, слаби, недонатрупали мускулатура ръце и тежки прасци. Плоски неокосмени гърди. От време на време ходеше на бокс и знаеше как се напряга цялото тяло, как всички сили се устремяват към рамото, към ръката, към юмрука преди нанасянето на удара, как краката се изопват преди скок и как цялото тяло, до най-малкото мускулче, участва във всяко движение, което има определена цел — удар, изхвърляне, скок… Но, от друга страна, всичко това беше пълна глупост, защото, както се оказа, от тялото можело да се извлича такава наслада, с каквато никакъв спорт не би могъл да се сравнява. И Шурик с уважение наблюдаваше в запотеното огледало в банята и неокосмените си гърди, и плоския корем, насред който, под пъпа, беше очертана тънка косместа пътечка надолу, и почтително поставяше ръка върху своето тайнствено съкровище, на което се подчиняваше цялото тяло, до последната клетка.

Разбира се, именно Матилда Павловна задейства този прекрасен механизъм, но той предчувстваше, че сега това няма да има свършване, че в живота няма нищо по-хубаво и оттогава гледаше всички момичета, всички жени с различни очи: всяка от тях по принцип можеше да задейства неговото безценно оръдие и при тази мисъл ръката му се изпълваше с натежала плът, и той се мръщеше, защото понеделник беше едва вчера и до следващия трябваше да чака цели пет дена…

Затова пък до срещата с Лиля оставаха само четири. Тези емоции не се пресичаха по никакъв начин. Та и как да се пресичат, по какъв повод можеше да се пресече веселата крехка Лиля — която той всяка неделя изпращаше след лекциите, стоеше с нея с часове във високия вход на старата сграда, топлеше в пламтящите си длани детинските й пръстчета и не смееше да я целуне — с великолепната Матилда Павловна, обширна и спокойна като породиста крава, в която той потъваше целият без остатък всеки понеделник, именно в понеделниците, когато идваше в ателието след края на сеанса, помагаше й да приберат столовете, а после я изпращаше до гарсониерата й наблизо, където ги очакваше нейното котешко семейство — три едри черни котки, живеещи в кръвосмешение. Матилда им даваше риба, измиваше си ръцете и докато котките спокойно, бавно, но с апетит лапаха вечерята си, тя също бавно и с апетит се насищаше с помощта на това прекрасно, приспособено за целта младо момче.