Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Математически анализ им водеше дребен свиреп човечец с чорлав перчем и ниско паднали върху едрия му нос очилца. Знаеше се, че е по-добре да не се явяваш на изпит при него — пишел само тройки, и то не от първото явяване. Розенцвейг, който се смяташе за голям специалист по математика, се нае да подготви всички. И четиримата се натъпкваха в малката стая на Шурик и Женя им набиваше в главите сложната наука математика.

От време на време при тях надничаше Вера Александровна и с нежен немощен глас питаше дали искат още чай… И донасяше чая: на подноса имаше четири чаши, всяка върху чинийка, в чиния с релефни листа и цветя — сухари, а захарницата беше определено сребърна, потъмняла — ако се сетеха да я изтъркат с прах за зъби, щеше да блести като нова…

Аля Тогусова беше дъщеря на рускиня, израснала в заточение, и на овдовял казах. Майка й, Галина Ивановна Лопатникова, беше попаднала в Казахстан още преди войната, като четиригодишно дете. Баща й, партиен деец от най-нисък ранг, имаше някакво неясно отношение към прочутото дело за убийството на Киров и загина в затвора. Не след дълго умря и майка й. Галина почти не си спомняше родителите си, седемгодишна я настаниха в детски дом и целият й живот беше безкрайна каторга и равнодушно оцеляване. През цялото си детство боледуваше. Но странна работа, силните деца умираха, а тя, слабичката, оцеляваше. Сякаш болестите, след като се заселеха в нея, хилавката, не можеха да съберат от телцето й нужните им сокове и самите те умираха в нея, а тя живееше ли, живееше. От детския дом я пратиха в занаятчийско училище, изучи се за бояджийка, но точно тогава я попари туберкулоза и тя отново започна да умира, но, види се, смъртта се погнуси от немощните й костици и процесът спря, каверната зарасна. Излезе от болницата и стана чистачка на гарата. Спеше в общежитие, на едно легло с друго момиче, също родено в заточение.

Когато Тогус Тогусов, четирийсетгодишен прикачвач от акмолинското депо, я прибра след смъртта на жена си, положението й отчасти се промени към добро: дадоха й постоянно жителство. Останалото беше същото: глад, студ, а и повече работа. Руската съпруга на Тогус се оказа непохватна и зле приспособена за домашен живот: детството в дома я бе приучило към мизерна храна, плашлива кротост и търпение — не умееше дори да свари една супа. Галина умееше само да бърше с парцала оплютия гаров под. А пък с подрастващите синове на Тогус съвсем не се справяше, така че той се принуди да ги изпрати при баща си в далечния Мугождарски район.

Казахските роднини смятаха Тогус за загубен човек и женитбата му с руско момиче окончателно затвърди това мнение. А и самият той беше донякъде разочарован: новата жена не му роди светлокосо момиченце, както му се искаше, а то излезе мургаво, теснооко, същинско казахче. Нарекоха го Аля. Но пък на Тогус му провървя в друго — скоро след раждането на Аля го назначиха за шафнер. Големи рушвети се плащаха за такива места. От първите години след откриването на Туркестано-Сибирската железница казахите ги теглеше към тази нова професия, в която се осъществяваше идеалният преход от номадския към уседналия живот.

Щастлив в своите железопътни странствания, забогатял от обичайната в тази работа спекула с водка, продукти и промишлени стоки, Тогус създаде още едно семейство в Ташкент и си хвана няколко временни приятелки по всички свои маршрути. От време на време идваше в Акмолинск, оставяше ту половин овен, ту парче скъпа коприна, ту невиждани бонбони за дъщерята и изчезваше за цели месеци. Всъщност би могло да се каже, че изобщо напусна Галина, ако тя беше способна да се замисли за това. За да го направи, бяха нужни вътрешни сили, а на нея те й стигаха само за най-дребни мисли за яденето, за прокъсаните обуща, за отоплението. И, естествено, нямаше сили за никаква любов, пък и около нея никога не бе имало нещо, което да привлече тази любов. Дъщерята Аля пробуждаше у нея само някакво слабичко размърдване на чувствата. Момиченцето не се бе метнало на майка си, беше прекалено активно, твърде много й се нахвърляше да се галят и тя, уморена, още повече се уморяваше от любовта, която детето с вкопчените си ръчички изтръгваше от нея.

През последните две лета, докато Тогус още идваше в Акмолинск що-годе редовно, пращаха Аля при казахския й дядо, който цял живот чергаруваше из степите между мугождарските планини и Арал по стар тайнствен маршрут, определян от сезона, посоката на вятъра и растежа на тревата, отъпквана от минаващите стада. Острата пронизваща болка в корема, вкоравеното от кървавата диария бельо, вонята на юртата, разяждащият очите пушек, по-големите деца — злобни, грозни, все за нещо я бият и тормозят… За това Аля никога на никого не разказваше също както майка й, Галина Ивановна, не разказваше за детството си в дома…