С обувките на токове на бос крак, с куфар, натъпкан с учебници, тя се качи на влака. Коравите обувки бяха протрили до кръв стъпалата й още по пътя към гарата. Но това нямаше значение: към себе си тя беше още по-безжалостна, отколкото към майка си.
Още във влака взе твърдо решение никога вече да не се върне в Казахстан. Още не беше виждала Москва, но вече знаеше, че ще остане там завинаги.
Нито мечтата, нито въображението й бяха успели да се извисят до невиждания блясък на живата столица. Казанската гара, средище на суетня, блъсканица и мръсотия, презряна от московчани клоака на града, се видя на Аля като преддверие на рая. Тя излезе на площада — великолепието на града я порази. Слезе в метрото и се вцепени: оказа се, че раят бил не на небето, а под земята. Пътува до „Новослободская“ и цветните стъкълца в жалките витражи на подземната станция се оказаха най-дълбокото художествено преживяване в живота й. Половин час, обливайки се в благоговейни сълзи, тя стоя пред грейналото пано, преди да излезе на белия свят. Но повърхността отначало я разочарова: от беломраморния дворец във всички посоки се виждаха незначителни къщички, не по-хубави от акмолинските. И докато разглеждаше невзрачното кръстовище, изведнъж отнякъде й лъхна на сладък хляб също тъй приказно и празнично като от цветното стъкло.
Хлебарницата беше отсреща, напряко от метрото. Стара едноетажна сграда. Тя тръгна по ароматната вълна. Вътре блестяха синьо-бели фаянсови плочки и това също беше великолепие. Хлебарницата наистина беше хубава, някога беше принадлежала на Филипов, в сутерена още съществуваше фурната и дори в нея работеше старият хлебар, който преди революцията бе започнал като чирак край пещта…
Вътре в хлебарницата въздухът беше такъв, че сякаш можеше да отхапваш от него и да го дъвчеш. И имаше толкова хляб, че очите не го побираха. Беше като чудо невиждано и Аля отначало си помисли, че сигурно е толкова скъп, че тя не може да си купи. Но цената му беше обичайната, като в Акмолинск. Тя веднага си купи кравай, кифла с мая и ръжена питка. Захапа кравая, макар да й беше жал за красотата му. От него се посипа брашно, толкова фино и бяло, каквото в Казахстан не беше виждала. Нищо по-вкусно от този хляб не беше хапвала в живота си…
Като спираше на всеки десет крачки, домъкна своя страшно тежък куфар до института. Бързо приеха документите й и й дадоха направление за общежитието. Тя го намери трудно — в района на Красная Пресня, доста далече от метрото. След като свърши с формалностите по настаняването и получи легло в стая с четири легла, натика омразния куфар под железния креват и се завтече към Червения площад, да види Кремъл и Мавзолея на Ленин, Меката и Каабата на тази част на света.
Това беше най-великият ден в живота й: три чудеса на света й се разкриха отведнъж. Пред душата й се разкри една светиня на изкуството, която пияни изпълнители бяха сътворили от цветни стъкълца по ескизи на безсъвестни халтураджии, пред тялото — светинята на вкуса (първопроходците по целинните земи, земеделците заточеници и призованите на подвиг комсомолци дъвчеха сив клисав глинообразен хляб), а безсмъртният дух я издигна на божествени висоти край зъбчатата стена на велик храм. Алилуя!
Кой би посмял да я разубеждава в този ден? Кой би могъл да й предложи повече? Може би съседките й по общежитие не биха споделили възторга й, дори тя да бе изразила вълненията си пред тях. Но тя пазеше своето велико в тишината на своята душа.
Всичко, което бе замислила, стана. Представи се на изпитите много по-добре, отколкото бе нужно, за да я приемат. Дадоха й в общежитието легло и нощно шкафче в стая за четирима, с тоалетна и душ на етажа, с обща кухня и газов котлон. Всичко това й принадлежеше по право. Над епруветки и колби тя наблюдаваше своите състуденти. Всички бяха прекрасни, като чужденци — красиви, добре облечени и добре хранени и гледани. Най-хубав от всички беше Шурик Корн. После тя попадна в дома му. Това беше най-горният етаж на рая. Сега Аля твърдо знаеше, че може да постигне всичко. Трябваше само да се труди. И се трудеше. И беше готова на всичко.
След смъртта на майка си Вера рязко се състари и се почувства сирак, а тъй като сиротството е състояние предимно детско, тя сякаш си размени местата със сина си студент, отстъпи му старшинството. Всички житейски проблеми, които по-рано незабележимо за тях бе решавала Елизавета Ивановна, сега легнаха на плещите на Шурик и той прие това безропотно и кротко. Майка му го гледаше от долу на горе и като докосваше рамото му с прозрачна ръка, разсеяно казваше:
Читать дальше