Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Аа — отговори Лена, докато плюеше върху туша и съсредоточено го размазваше с четчица, — той покани и мен, но аз не искам.

Аля насочи вниманието си към корема — боли. Дори е по-добре. Интересно защо тя лъже? А може и да не лъже?

Стовба седеше по бял комбинезон с цепка отпред, обвила хубавия си пълен крак около крака на стола и старателно опулила очи, за да не влезе туш в тях. Тя беше от богато семейство, от къщи й изпращаха колети, на два пъти идва майка й, донесе продукти, каквито и в Москва хората не бяха виждали…

В девет и нещо всички излязоха, като оставиха подире си страшна бъркотия: извадени от гардероба рокли, включена ютия, ролки и памуци с алени и черни лекета. И точно тогава Аля се разплака.

След като си поплака, се утеши по стария си начин — като се погали. Гърдите й бяха малки, корави, като недозрели круши. Коремът й, по-рано хлътнал, с изхвръкнали ябълки и симфиза, сега благодарение на филиповския хляб се беше изгладил. Талията й беше тънка, а и всичко останало не беше по-лошо, отколкото на другите — отгоре нежен велур, отвътре хлъзгава коприна.

Тя стана, погледна се в прашното огледало: на лицето й всичко поотделно беше хубаво, но съчетано небрежно, без нужното внимание — очите тесни, дълги и могат още да се удължат, но поставени малко по-близо, отколкото трябва. Носът — мъничко смачкан, като на баща й, но това не е страшно. Обаче разстоянието между върха на носа и горната устна е твърде малко. Тя изопна горната устна, като пъхна езика си под нея — така щеше да бъде по-добре… Германските гримове бяха останали неприбрани и тя, без да пести чуждото, си нарисува огромни вежди, а очите постави в черна рамка… Избърса грима, отново се наклепа. Все пак приличаше повече не на пухкавата японка от календара, а на баща й, самурая…

После започна да мери чуждите рокли. Тук беше прието да си разменят дрехите, да ги носят като общи. Момичешкото богатство беше доста мижаво, но за Аля — повече от достатъчно. Дори като се имаше предвид, че нищо от гардероба на Стовба не й ставаше — нито на ширина, нито на дължина. Тя прехвърляше блузки и рокли с хладен поглед, без завист. Ето, ще си купи такава: вишнева, копринена, но за нищо на света на райета — само узбечките от чаршиите носят раирано. Освен това ще си купи ботуши. Високи. След Нова година й обещаха работа като чистачка в катедрата. Ще спечели пари и ще си купи…

От огледалото я гледаше не кой знае каква красавица, но не и Аля Тогусова. Друго, ново лице. Тя едва можеше да се познае. Монетите за телефон бяха в ъгловото нощно шкафче. Накрая забеляза флакон с парфюм. Повъртя го в ръце, напръска се. Парфюмът се казваше „Може би“. Тя взе монети от по две копейки и слезе във фоайето при телефона…

Към десет и нещо Вера Александровна завърши добре премислената аранжировка на аскетичната трапеза. Тя дълго сгъва салфетките, които още майка й миналата година бе колосала, в сложната форма „птича опашка“ и прикрепи към основата на свещта венче, изплетено набързо от златиста и черна хартия. Мрачно, но пък тържествено. Под елхата, която Шурик най-сетне бе намерил с големи усилия, така че дори снегът по нея още не беше се разтопил, сложи новогодишния подарък за сина си — тънко вълнено поло, което й предстоеше да кърпи и да поправя дълги години. После реши друго и извика Шурик:

— Вземи си подаръка предварително! За Нова година е хубаво да се облече нещо ново!

Шурик го разви:

— Чуден! Просто страхотен!

Целуна майка си и свали стария небесносин пуловер. Новият беше тъмен, в благородния цвят маренго, и Шурик много го хареса. И той беше приготвил подарък за майка си — разкошна нощница, за която бе отишла цялата му стипендия — чудовище от шумолящ розов найлон: лелките се биеха за тях на опашката в двора на универмага, така че и той купи. Още в онези години започна да се проявява тази му особена дарба — да избира скъпи нелепи подаръци, винаги неуместни, винаги оставящи впечатлението, че подарява случайно изостанал вкъщи предмет, за да се отърве от него… Но Вера още не бе успяла да се огорчи, изчакваше да види подаръка си, когато му дойдеше времето…

Когато приключи с масата, Вера се заключи в банята, за да извърши манипулациите за придобиване ако не на младост, поне на увереност, че е направила всичко възможно за възвръщането й. Точно тогава звънна телефонът. Вдигна Шурик. Търсеха майка му — обаждаше се нейната началничка Фаина Ивановна. Когато чу, че Вера Александровна си е вкъщи, че празнуват само двамата, тя решително каза: