Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

„Затова значи ме присвиваше коремът — сети се тя. — Това е то, затова всички пият — направи си тя извода, отчасти погрешен. — Момичетата ми казваха, че било хубаво. Може и да е вярно… Какъв ден ми се случи. Аз ще постигна своето…“ — реши Аля и впери блестящите си очи в Шурик.

А Шурик си хапваше безметежно: има ли значение какви планове кроят хората… Той си имаше свой — за два часа утре, тоест вече днес, се бяха разбрали с Матилда. Тази сутрин тя се канеше да посети приятелки, а вечерта щеше да се прибере. Заради котките, разбира се. И Шурик щеше да я навести, след като отпразнуваше Новата година с майка си — печално и благолепно.

— Защо не потанцуваме? — тихичко предложи Аля.

— Ами магнетофонът е в моята стая. Какво, да го донеса ли? — Шурик беше точно толкова недосетлив, колкото Аля — непохватна.

— Защо, може и там — изчерви се Аля под погледа на присмехулната началничка.

— Добре — съгласи се Шурик и избърса устата си с колосаната салфетка, до която Аля не смееше да се докосне.

— Нека, нека потанцуват — каза с гнусен глас Фаина Ивановна, но никой не забеляза това.

Младите излязоха, а Фаина Ивановна се впусна в откровения, започна да разказва на Вера Александровна как се сключвали договори с художници, как се оформяли разходите по стопански и художествени пера — което Вера Александровна изобщо не искаше да знае.

В стаята на Шурик нямаше място за танци: там имаше диван, бюро, два шкафа и оставаше само една тясна пътека между тях, в която под разнежващите звуци на блуса Аля се притисна до Шурик с цялата си мършавина. Шурик се изненада колко приличаше на опип на Лиля: крехки ребърца, корави гърди… Само дето Лиля танцуваше весело, като циганка, а тази само на място, като настъпваше собствените си крака. Но притиснеше ли я повечко, ставаше ясно едно съвсем учудващо обстоятелство: тънките крачета бяха прикрепени някъде встрани и между тях имаше такава мамеща празнота, откриваше се такъв разтворен път и онова нещо, венериният хълм, сякаш висеше във въздуха и дори изпъкваше малко. Той повдигна роклята, просто така, за да провери от любопитство как е станало това, и се изненада: ивичката на пликчетата се отмести с лекота и пръстът му попадна право в топлата хралупа. И тя пъргаво-пъргаво, сякаш лекичко, подскочи и плътно се наниза на него. Лека, безтегловна, също като Лиля. Той застена: Лиля… Без разните там прасци, никакво излишно месо. Само онова, единственото, което му бе нужно… Съвсем различно от Матилдиното, съвсем друго… И блусът не пречеше на нищо — проточена саксофонна нота. И в момента, когато Шурик подпря тази безтегловност на шкафа и разкопча стегнатите копчета и вече всичко тръгна от само себе си… от коридора се чу строг възглас:

— Шурик, може ли за един момент?

Викаше го не майка му, викаше Фаина Ивановна.

— Да, да, сега — обади се Шурик, дръпна се, наруши всичко, свали от себе си чуждото момиче. Тъмната коприна на полата електростатично бе полепнала по гърдите й и той за пръв път се зачуди колко интересно е подредено всичко: под слабата светлина на настолната лампа, обърната към стената, го гледаха алените листенца на изпъкнало цвете…

— Сега ще се върна — дрезгаво прошепна Шурик и започна да напъхва копчетата в тесните илици на новите си панталони.

В антрето се обличаше Фаина Ивановна. Вече се беше напъхала в ботушите си. Отслабналите чанти лежаха на пода като кучета в краката на стопанката си.

— Шурик, хвани такси на Фаина Ивановна — помоли майка му.

— Добре — кимна Шурик. Нямаше как.

— Нашият двор е толкова тъмен. Нека ме изпрати до входа и после ще се върне със същото такси.

— Разбира се, разбира се — радваше се освободената Вера.

Часът беше най-гуляйджийският, малко след два. Веднага спряха кола. По някакво забавно съвпадение блокът на Фаина Ивановна се намираше точно срещу общежитието на Аля. Фаина Ивановна плати и освободи колата за известно недоумение на Шурик, който все още беше под магнетичното въздействие на онова нещо, което бе открил под вишневата рокля.

Нямаше никакъв тъмен двор, но Шурик не обърна внимание на това. С едната ръка той носеше двете олекнали чанти, върху другата се бе отпуснал тежък астраганен ръкав. Качиха се с асансьора. Фаина Ивановна отключи, побутна навътре Шурик и изщрака с бравата. В плана й фигурираха две точки. Първата — обаждане по телефона.

— Съблечи се за малко, моля ти се — после чевръсто си свали палтото и докато той се мотаеше, набра някакъв номер и му пъхна в ръката слушалката: — Поискай да чуеш Анатолий Петрович и кажи: Фаина Ивановна помоли да ви предам, че два билета за спектакъла „Много шум за нищо“ са му осигурени… Разбра ли? „Много шум за нищо“. Осигурени са!