Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Впрочем ендокриноложката Брумщейн, която се намери в тефтера на лабораторната Марина Ефимовна, беше далеч не толкова приветлива, колкото останалите азбучни персонажи. Въпреки това сухата и почти съвсем оплешивяла величаво-важна Брумщейн прие Вера Александровна, без тя да чака реда си, дълго се взира в резултатите от изследванията, преслуша сърцето й, отчете пулса, помачка шията на Верочка, остана много недоволна и поиска още някакво рядко изследване, което се правело само в техния институт.

Преди да си тръгнат, когато Вера Александровна вече бе хванала дръжката на вратата, мрачно каза:

— Провлакът е уплътнен, дяловете на жлезата са увеличени… особено отляво… При всяко положение операцията ще бъде неизбежна. Въпросът е само доколко спешна е…

В този момент Вера прояви неочаквана твърдост и отказа. Реши първо да опита хомеопатично лечение. Хомеопатията не беше напълно забранена, но беше в съмнително положение — като абстрактното изкуство, авангардната музика или еврейския произход. Намериха хомеопат в същия този бабин тефтер, запътиха се към някакви далечни покрайнини на Измайлово, намериха в полусрутена дървена къща брадатия лекар, който стана старомодно любезен, след като споменаха името на Елизавета Ивановна. Начерта на четвъртинка пожълтял стар лист хартия някакви магически думи и кръстове, взе им сто рубли — чудовищно огромен хонорар! — и на сбогуване целуна ръка на Вера.

На другия ден Шурик донесе на майка си от специалната аптека първия комплект малки бели кутийки. Скоро лицето на Вера придоби нов съсредоточен израз — тя дъвчеше грапавите бели зрънца, леко издула устни и притворила очи. Из цялата къща бяха разхвърляни картонени кутийки — туя, анасон, беладона… Тя вземаше самоделната кутийка с два пръста, леко я разклащаше, разтърсваше съдържанието й — зрънцата леко се слепваха, — а после изсипваше малко на тясната си длан: раз, два, три… Ръцете й бяха като на испански портрет, със заострени пръсти и нежни гънки на дългите кости. И два любими пръстена — с малък диамант и с голяма перла…

Малко по малко Вера зае мястото, което някога бе принадлежало на малкия Шурик, а Шурик, вече зрял мъж, но облян с ярка детска руменина, замени, доколкото можеше Елизавета Ивановна. Непохватните грижи на Шурик се оказаха по-сладки от майчините: той беше мъж. В лицето не приличаше на Александър Сигизмундович, а по-скоро на дядо си Корн, но косата му беше къдрава, гъста като на баща му, ръцете също — големи, с красиви нокти, а и това ласкаво движение, с което прегръщаше майка си през раменете… Оказа се, че да бъдеш нещастна край Шурик, е много по-увлекателно, отколкото край майка си…

Елизавета Ивановна никак не умееше да бъде нещастна, може би защото нейната делова енергия не й оставяше време да се замисли за абстрактни и непрактични неща, като щастието — но тя много обичаше дъщеря си и се отнасяше с уважение към състоянието й на меланхолична печал и незаслужена обида, понеже го смяташе за проява на изискана душевност и нереализиран талант. Александър Сигизмундович също винаги бе страдал от прекалената си изтънченост. Всъщност душевното страдание според разбиранията на Верочка беше привилегия. И трябва да й го признаем — дори сред калта и студа на зимния Ташкент в най-тежките години на евакуацията тя относително лесно понасяше битовите тегоби, отдавайки предпочитание на преживяванията, свързани с края на артистичната й кариера и със загубата — временна, но тогава смятана за окончателна — на обожаемия Александър Сигизмундович…

Никой освен Елизавета Ивановна не можеше да оцени каква жертва бе направила Вера, като бе отдала половината си живот на нищожната счетоводителска работа. Въпросът, заради кого или заради какво се правеше тази жертва, не се повдигаше — това се разбираше от само себе си. На Шурик баба му го бе напомняла навремето с нежен укор — за да стимулира обичта му към Верочка. Сега, след смъртта й, Шурик още повече преувеличи размерите на тази жертва. И един лек ореол незримо присъстваше над грижливо подредената в полугръцко кокче старееща коса.

Във вечерните часове Вера винаги намираше време да поседи в хола. Потънала в обширния фотьойл, продънен от тялото на майка й, тя отваряше чекмеджетата на бюрото и преглеждаше старите писма, подредени по години, квитанциите за платени неведоми услуги, безбройните снимки, предимно нейни, на Вера. Най-хубавите от тях висяха над бюрото в крехки рамчици, непонасящи докосване: Верочка, облечена в сценични костюми. Най-хубавият, но толкова кратък период от живота й…